Всеки човек живее с миналото си, но то отдавна не съществува, защото се е превърнало в минало.

     Всеки протяга ръцете си към идващия живот.

     Все протягаме  ръцете си към бъдещето .

     Но едното и другото в нашето съзнание не живее, защото никога не е съществувало, в настоящето, в което живеем

     В момента, когато казваме:“обичаме те” – това вече е минало.

     В момента, в който някои ни наранят – нараняваме собственото си минало.

     И в двата случая го правим, защото не сме удовлетворени от собственото си настояще.

    Тогава?...

    Искаме още повече да обичаме или да ни обичат, а във втория – да се предпазим от превратностите на съдбата. Но нито едното, нито другото съществуват около нас, защото няма да превърнем себе си в превратностите на собствената си съдба.

     Тогава?...

     Тогава настоящето наистина се превръща в разпятие,  което единстгвено само човекът може да усети…