Пустиня... Самотна и красива. Примамваща и отблъскваща. Само твоя... Но какво ако имаш собствена пустиня, когато ще останеш сам там, докато сърцето ти не изгасне под слънчевите лъчи, изпепеляващи всяка една твоя част...
Чуваш хорските гласове... Те са някъде там, като спасение за твоята душа, но са нещо като мираж... Не са ли прекалено забързани в живота...
Преди много време в моята пустиня имаше оазис. Той ме караше да се задържам в черупката си, защото много хора се спираха, за да си вземат почивка... А аз, седяща там, ги задържах... Хора, които ме караха да живея... И благодарение на повечето от тях открих истинската красота на деня и нощта, на пясъка и на звездите... И както дойдоха, така и си тръгнаха, взимайки по нещо от моя оазис... Аз им го давах... Когато те ми казваха " Сбогом", отвръщах с "Чао", надявайки се, че аз ще съм тази, която ще се окаже права...
Но сега стоя в една пустиня... Без оазис... С един мираж от хорски шум. Задържа ме това, че някъде там, отвъд полезрението ...