Отново искаше да ù каже толкова много неща, но езикът беше закован зад зъбите и не успяваше да поеме по своят път. Тази сутрин не успя да ù каже колко е красива, колко сини са очите ù, колко много я обича, колко много му липсват нощите, които понякога прекарваха заедно. Зъбите бяха залепени като със заварен метал, опита се, но сякаш нещо болезнено преряза желанието му. Не успя да прескочи бариерата и да ù каже всичко, което някога го е правело щастлив в нея.

Не успя да ù каже за усмивката ù, пълнеща деня му със слънчеви лъчи. Нямаше волята да изрече, че само синьото на очите ù може да го спаси от собствения му мрак. Нямаше сили да се бори, да говори да изрича отдавна забравените неща. Повтаряше ги ден след ден, а така и не получаваше нищо в замяна. Беше го яд, първо на себе си, че бе допуснал от воùн да се превърне в мижитурка, търсеща разбиране в чуждите очи, и после на нея, че бе забравила „защо”!

Как трябваше да ù показва любовта си? Защо трябваше да го прави постоянно? Защо тя бе забравила и бе свикнала с присъствието му в живота си?

Тази сутрин... ах, тази сутрин... как искаше да си тръгне, просто да стане от стола, да обърне гърба си, без да каже нито дума и да си отиде.

Тази сутрин искаше цялата самота, от която избяга преди 3 години, да се завърне в живота му и с пълна сила да завземе съзнанието. Толкова много искаше отново да страда, дори вярваше, че това ще е единственият начин да я обикне отново. Беше изгубил надежда, цялото му същество беше объркано, не знаеше на кой свят се намира и не искаше да се завръща към мрака, но само там намираше изход от всички объркани и противоречиви мисли.

Имаше нужда от самота, искаше да освободи съзнанието си, но така и не намираше начин...

И една мисъл се рееше из мислите му: ”Свободата... на война... може да настъпи само след смъртта...’