Писмо, което едва ли ще получиш. Малко ирония, черен хумор на фона на случващото се. Само лудите седят и пишат писма, които никога не пращат. И страхливците. И те също.
Мисля си, че ме имаш за страхливка. Скучна и жалка, потайна. Вечно криеща и мамеща. Може. Кога те убедих в обратното? Опитах ли изобщо?
Нещо, което не ми излиза от ума... нещото, което ми прикова вниманието с пълна сила, нещото, което ме накара да се замисля, дали си струва да вярваш в по-доброто, в бъдещето, в хората. До сега живях с мисълта, че лошото, което ни се случва, е просто стъпалото към нещо по-хубаво. Изглежда обаче, че слизам по тия стълби,а не се качвам. Все ми се струва, че там, надолу, няма нищо хубаво. Та, за онова нещо, дето ме накара да прозра точно това слизане... Злобата ти, отмъщението. Мислех си, че си играеш пак на психо-игричка. Казваш ми нещо, проверяваш ме, или просто си в такова настроение. Думите, че просто ми връщаш, без да искаш, се отпечатиха завинаги в ума ми. Защо? Защо ми отмъщаваш? "Бе ...