~Последна целувка~

Вървях тихо по малката тъмна уличка. Исках да избягам! Исках да се скрия някъде, където никой нямаше да ме намери. Исках да избягам от любовта, от болката, от самотата. Но избягах ли от първите две неща, щеше да ми остане само чистата и неконцентрирана самота. В най-чистата си и болезнена форма. Щеше да боли! Винаги болеше! От всичко болеше малко или много. Исках да изпитам радостта от живота, исках да почувствам целувките на мъжа, който обичах. Но той бе далеко. Той бе на толкова голямо разстояние от мен, че това ме убиваше вътрешно. Рушах се из основи, докато в един определен момент щях да стигна до дъното и нямаше да мога да построя на ново разрушеното. Основите нямаше да ги има и нямаше да зная откъде да започна. Щях ли да имам сили изобщо за ново начало?! Не мисля...

* * *

Сградите бяха плътно една до друга и това само правеше атмосферата по – тягостна и мрачна. На небето не се виждаше нито една звезда. Само луната се опитваше да огрее тъмните места, но през повечето време бе скрита зад някой облак. Дори тя бе самотна! Но дори тя не можеше да разбере как се чувствам аз. Със всеки изминал миг силите ми намаляваха, краката започваха да ме болят от безцелното ходене, а уморените ми клепачи се затваряха. Не исках да спя! Затворех ли очи, пред погледа ми се появяваше лицето му, тъжното му лице, което ми казва, че ще му липсвам... което ми казва, че и него го боли, което ми казва, че ще се видим съвсем скоро, макар и това да бе лъжа. Опитвах се по всевъзможни начини да притъпя болката, но тя винаги се връщаше с пълна сила и накрая болеше повече от преди. Имах нужда от миг на радост, но такъв нямаше да получа. Не и скоро!

Пресякох поредната малка уличка и навлезнах в друга. Навън нямаше жива душа, всеки се беше скрил на топло в дома си. Беше студено! Леденият вятър духаше силно, прорязвайки цялото ми треперещо тяло.Увих корема си с ръце, но студа продължаваше да ме удря право в лицето. Дори времето беше тъжно! Съвсем скоро от черният небосвод щяха да се спуснат първите бели звездни формички. Снежинките щяха да натрупат и на сутринта всеки покрив щеше да бъде покрит с дебела пелена от бял пух. Щеше да бъде красиво! Зимата беше най-студеният сезон. Всеки я наричаше зла, ледена, горделива и високомерна, защото тя даваше всичко възможно от себе си за да направи сезонът по-студен. Но на мен зимата ми харесваше. През този сезон аз се чувствах в кожата си. Макар да бях изгубена, да не можех да намеря себе си вече и да бях ходещо зомби, аз бях като зимата. От радостното и винаги усмихнато момиче, аз станах студена, високомерна и горделива. На момчетата това им харесваше. Момиче, което да не им се дава... но аз имах друга причина да стана такава. Промених се, защото не исках всеки да ме вижда тъжна, защото не исках всеки да ме пита как се чувствам. Омръзна ми да бъда съжалявана, заради това, че поддържам връзка от разстояние. Знаех рисковете и ги поех. Сега като се замисля, не съжалявам за всичко, което съм направила до момента. Има ли за какво?! Всички решения, които съм взела, били те правилни или грешни, бяха мои собствени. Аз отговарях за последствията и никой друг. Аз реших по кой път да поема и как да го измина. Няма път без препятствия, няма успехи без падения, в този живот няма случайност, всичко е предначертано по един или друг начин.

Докато вървях по улицата, усетих как върху лицето ми падна капчица вода. Надигнах глава нагоре и се загледах в малките весело въртящи се снежинки, които падаха бавно една след друга надолу, за да обвият студената земя в своята пелена. Спрях се на едно място и се оставих студът да попие в кожата ми. Исках да усетя Майката Зима по себе си, исках да я усетя в себе си, напълно.

- Харесва ли ти? – попита някой тихо.

Стреснато вдигнах глава в посоката, от която дойде непознатия глас. Един мъж с черна коса и синьо-сиви очи ме гледаше спокойно, приближавайки се бавно към мен. Аз не се помръднах от мястото си, само му кимнах с тъжна усмивка в отговор. Беше красив! Бе навлечен с дебело палто, но дори под него си личеше изваяното му от тренировки тяло. Прииска ми се да го докосна, да го целуна. Направих една къса крачка към него, а той продължи да се доближава към мен. Аз се престраших и тръгнах също бавно крачейки напред, по студеният цимент. Когато скъсихме разстоянието помежду си и ни деляха някакви сантиметри, погледнах в дълбоките му непроницаеми очи. Когато погледнах в тях, изпитах непреодолимото желание те да се влеят в мен, да видя през тях, да ги усетя. Болката ме изпиваше вътрешно, затова реших да направя първото, което ми дойдеше на ум.

- Кой си ти? – попитах шептейки, а излизащият топъл дъх от устата ми се отличи в ледения въздух, който поемах и изстудяваше дробовете ми.

- Според теб имат ли значение имената? – отвърна ми мъжът с въпрос.

На лицето му се изписа дяволита усмивка, която ме накара да я прекъсна с целувка по меките му, посинели от студа, устни. Когато слях моите с неговите, усетих студа по тях, който навлезе в тялото ми и ме накара да се разтреса силно. Непознатият уви ръце около ханша ми и доближи тялото ми до неговото. Вървейки бързо, без да прекъсваме целувката, се блъснах в една стена и тогава той започна да повдига краката ми, като накрая ги заключи около кръста си. Вдигнах ръцете си, премятайки ги през врата му. Целувката беше страстна и дълбока. Беше успокояваща, но и болезнена. Караше ме да си припомня за целувките, които ми даваше моят любим. Нежните му докосвания по цялото ми тяло, карайки да трепти в очакване какво ще последва. Исках моят любим отново до мен, исках той да ме докосва и целува. Исках в неговите очи да бъде изписана надеждата, изненадата или очакването. Исках той да бъде този, който да ме люби. Исках от него да вкуся, исках него да усетя, а не някой друг. Но имах нужда да прекъсна болката за момент. Беше прекалено силна за да мога да я понеса цялата.

Оставих се на това, което непознатият правеше с мен и му позволих да достигне дори забранените кътчета от тялото ми. Тези, които само мъжът, който обичах, достигаше. Неусетно кога ризата, която носех под палтото, беше разкопчана, а ципът на дънките беше свален, като бяха смъкнати леко надолу и дупето ми опираше в ледената ръбеста стена. Непознатият разкопча неговия панталон и проникна бързо в мен. Удоволствието беше неописуемо! Движенията му бяха бързи, но контролирани. Не влизаше прекалено надълбоко, но и не беше навън. Караше ме да изпитвам наслада от това, което правеше с тялото ми. Докосваше нежно, галейки всяка ерогенна зона от него. Целувките му бяха кратки, но горещи. Захапваше на места кожата ми, като я зачервяваше, но след това успокояваше мястото с език, като го обхождаше нежно нагоре или надолу. Захапа ме леко за врата, като засмучи кожата там и започна едновременно да я гали с език. След като отдели сочните си устни, целуна бързо мястото и се спусна по други части на тялото ми, без да прекъсва половия акт между нас. Аз спуснах ръцете си по контурите на гърба и ги обходих внимателно. Докосвах всеки един мускул, всяка една оформена контура и се наслаждавах на това, което е той. Забивах ноктите си на по-чувствителни места и това го караше да потръпва възбудено. Непознатият беше нежен, чувствен, но тогава започна да навлиза по-надълбоко, а целувките му станаха по-настоятелни от преди. Когато прокара език в устата ми, той я обходи от всеки един ъгъл, като че ли се опитваше да я разучи. Възбуждаше тялото ми, възбуждаше мен цялата, като достигах до връхната точка. Чувствах се като в екстаз. Чувствах се така сякаш бях взела голяма доза екстази и главата ми се омайваше приятно от чувството. Когато мъжът свърши, ме пусна на земята и ме задържа, за да не падна. Аз облякох дрехите си отново, а той пошушна до ухото ми.

- Искаш ли да излезем някой път? – попита с доволно изражение, гласът му беше гальовен.

Извърнах главата си към него, подпирайки я на рамото му. Въздъхнах и отвърнах с едно тихо "не". Той кимна тъжно и ме целуна за последно по измръзналите ми устни. Непознатият тръгна по пътя си и когато зави зад една пресечка, се изгуби от погледа ми.

Поех си дълбоко въздух. Моментът на спокойствие, който ме обля, беше страхотен. Но болката отново ме връхлетя. Сърцето ми забави ритъм и започна да кърви. Искаше ми се отново да почувствам това спокойствие, но знаех, че той нямаше да се върне, защото го отрязах. Аз обичах друг мъж и не можех да нараня нито него, нито другия. Единият с това, че не мога да му дам любов, а другия с любовта, която се предполага, че изпитвам към него.

Тръгнах по тихата заснежила се улица, като се запътих към любимото ми местенце. Беше един парк с малко мостче, където целунах любимия, когато тръгнахме. Когато стигнах се спрях на моста и се загледах в нищото. Не виждах това, което се надявах да зърна. Но тогава някой постави ръка през кръста ми и ме придърпа към себе си. Аз отпуснах глава на една страна и погледнах очите на моя любим. Те ме гледаха толкова любящи и мили. Бяха изпълнени с такова щастие и очакване. Но когато забеляза смучката, появила се на врата ми, лицето му се превърна в ужасна гримаса. Той се откъсна от мен и отстъпи няколко крачки назад.

- Сега ли? – бе единственото, което попита. Гласът му беше тих като шехот, почти невъзможно да бъде чут.

Знаех за какво питаше, а не исках да го лъжа. Прекалено много го обичах, за да се опитам да изрека лъжа в очите му. Не можех да го погледна, затова кимнах в отговор.

- Защо? – гласът му бе изпълнен с прекалено много болка.

Аз преглътнах и отвърнах, като го погледнах в зелените му очи. Те бяха тъжни и неразбиращи, защо съм стигнала до тук.

- Защото болеше прекалено много. – казах аз, а гласът ми трепереше.

Моят любим ме погледна тъжно, на лицето му бе изписана ужасяваща болка, а устните му искаха да кажат нещо, но замълчаха. Той се приближи до мен, повдигна брадичката ми и докосна меките си устни до моите. Целувката му беше нежна, но тъгата, с която я получавах, си личеше. Той прокара език внимателно в устата ми, като се опитваше да си припомни всяко едно кътче от нея. И двамата удължавахме момента колкото беше възможно, но когато опитах да преметна ръце през врата му, той се отдръпна от мен, като допря чело о моето.

- Винаги ще те обичам, но знаеш, че не мога. – каза шептейки.

Дъхът му ме полъхна за последно, след което се извърна и тръгна към отсрещната улица, без да се обръща назад повече. Сълзите ми започнаха да се стичат по лицето, но не можех да отида и да го спра. Нямах правото! Та аз го нараних толкова много, че не заслужавах прошката му. Него го болеше и аз го виждах. Предпочитах да живея с гузна съвест, отколкото да го потърся отново. Това не само, че щеше да го нарани, но и щеше да си припомни всичко станало между нас. Опрях се на парапета на мостчето и се загледах в малката замръзваща рекичка. Ледените солени сълзи продължаваха да се стичат по лицето ми като реки, не можейки да спрат. Не исках да ги забърша. Исках да усещам горчивата страна на любовта! Исках да я почувствам, защото заслужих да си я получа.

Набрах се на ръцете си и седнах на тънкия парапет, като спуснах краката си, клатейки ги надолу в нищото. Седях така определено време и започнах да чувствам болката, която пак проникваше в мен. Обливаше цялото ми тяло. Попиваше дори в кръвта. И тогава не знам как стана, но се случи за един кратък миг. Подхлъзнах се без да искам и паднах в замръзващата река, като разбих леда под себе си и потънах в ледената вода, която навлизаше прекалено бързо в дробовете ми. Припомних си лицето на моя любим и първия път, когато му казах "Обичам те!". Беше най-прекрасният момент в целия ми живот! Тялото ми потъваше все по-надолу. Аз се оставих на силата на водата, като ѝ позволих да проникне напълно в мен.

~КРАЙ!~