Постоянното говорене не винаги е комуникация

(Есе)

Обичам да говоря, колкото и мразя. Обичам тишината, колкото обожавам шума.
          Пристигам в училище рано сутрин, когато само изгряващото слънце ми прави компания в класната стая. Това е най-хубавото време от деня, но за съжаление е прекалено кратко.
 Отварям вратата към коридора и ги виждам - тълпите насъбрани, скупчени хора, които говорят, бръщолевят, едва ли някой слуша. Потъвам в тяхната среда. Сега се чувствам странно. Порой от безполезни думи се изсипва от устата ми, без дори да го искам. Хвърлям цялата вина на средата около мен. Тя ме накара. Търсещите човешки погледи, мъчителната тишина, която плаче да бъде нарушена, без да има претенции от кого и как, клишираните обноски, фалшивите усмивки. Те ме накараха! Аз съм невинна. Зад всички думи, заучени изрази и изтъркани реплики не намирам нищо. Тези "звуци" само нарушават хармоничната тишина, без да ù придават какъвто и да е смисъл.
         Чувам ги, но в главата ми не изплува нищо ново. Може би в търсене на оригиналност и простота ще трябва да изобретя нов език. Ще се разбираме ли на него? Ще комуникираме ли тогава?
          С мъка откривам, че повечето неща, които чувам, нямат значение. Думи-окови. Думи-пълнеж. Става ми малко тъжно, като си помисля това, затова избягвам да бръщолевя. Често, обаче, ми се случва да изпадна в ситуация, в която хората използват разни безполезни фрази. Любим ми е въпросът: "Как си?". Масово той е смятан за традиционен старт на разговор, без да се осъзнава, че по този начин думите губят своя смисъл. Дали аз ще отговоря честно - едва ли; дали на човека срещу мен му пука за моя отговор - в никакъв случай. Зад тези думи не стои намерение за разбиране и чиста комуникация. Причина да мразя да говоря.
          Думите и езиците ни ограничават дотолкова, доколкото ни дават свобода. Хората изразяват чувствата си с еднакви думи, но не всички имат предвид едно и също. Ако днес ти кажа, че те мразя, дали още 150 човека по света ще имат същото предвид, изричайки го. Хората сме смесица от различни чувства, цветове, емоции. Едва ли моето "Обичам те!" е равно на това, което наистина чувствам. Едва ли, ако ти го повторя милион пъти, то ще стане истина. Може би има по-точни думи, за да ти опиша тази емоция, но аз няма да си правя труда да ги търся, защото знам, че на теб това ти стига. Думите клишета внасят фалшиво спокойствие във връзките.                

         В търсене на дълбочината на мислите и чувствата потъвам в лабиринт от думи, който ще ме изведе до правилния отговор.
         Спомням си, че в час по психология г-н Пампов ни е казвал, че за нещата трябва да се говори толкова просто, колкото прости са и те. Би било лесно, ако следвахме тази норма. Живот без масови фрази, без тежест. Живот с повече истина, по-малко фалш.
          Затварям вратата на класната стая и поглеждам през големите прозорци. Още съм сама. Зелените клонки, малката градинка отпред, сивите панелни блокове отварят уста. Приятно ми е да ги слушам. Те със сигурност не ми губят времето, най-ценната разменна монета. Слънцето се издига по небосклона и тихо ми нашепва "Добро утро!", но не ме пита как съм. Отварям прозореца, за да открадна глътка чист въздух. Вятърът развява косите ми, но не ми казва, че ме обича. Природата ме гледа с големите си влажни очи, но не очаква да ù кажа нещо. И все пак комуникираме. Чувам тишината, а тя ми говори с най-приятния от всички гласове. Затварям очи и решавам да замълча. По лицето ми се изписва усмивка. Най-после намирам някого, с когото да си мълчим на един език.