Потокът на мисълта

Потокът на мисълта засия в блестяща светлина и се понесе смело напред по непредсказуемите пътища! Заскача весело по склоновете на живота с надеждата да го озари в сиянието си и да го направи поне мъничко по-добър!

Светлината на мисълта бе пълна с енергия, която в своя екстаз се пречупи в причудливи форми и багри. Гледката беше невероятна! Тя не можеше да се види с обикновени очи. За да я улови човек, му трябваха други - онези, скрити някъде дълбоко в същността му вълшебни очи, които могат да проникват през всички прегради и да виждат дори през непрогледния мрак на този коварен свят. И макар че всеки притежава тези духовни очи, малцина знаят това и могат да повярват, че е истина. По тази причина повечето хора дори не предполагат, че мисълта може да свети от любов или да чернее от злоба, да блести като разтопено злато или да тъмнее като неблагодарно безлично блато, да трансформира светлината в цветна дъга, докосвайки закачливо всичко наоколо или да сивее като буреносен облак и неудовлетворена от самата себе си, да ражда и пръска навред светкавици и гръмотевици, плашейки с враждебността си.

И все пак! Дори мракът не може да избяга от светлината, нали? Какво е светкавицата? Пробудена светлина от дълбоките недра на непрогледния мрак! Тогава, има ли смисъл да чернеем от злоба, да затъмняме мисли от завист, омраза, безчестие? Не е ли по-добре да осветим отвътре потока от непресъхващи мисли и те да засияят обнадеждени и ведри и да полетят устремени напред, превръщайки светлината в цветна дъга?

Потокът на мисълта засия в блестяща светлина и се понесе смело напред!...