Събуждам се и се чувствам странно, сякаш за първи път съм намерила нещо, което търсех през всичките тези години. Сигурно виновен за това е странният сън, който сънувах. Сънувах, че съм на една поляна. Безкрайна и красива, макар и пуста. Накъдето и да погледнех, виждах само идеално зелената трева и безкрайно синьото небе. На тази поляна нямаше нищо, нито дърва, нито рекичка или планина. Нищо. Там бях само аз. И въпреки това си личеше, че и преди мен там е имало някой, сякаш лекият ветрец ми нашепваше за това, а може би прясно окосената трева ми подсказваше, че там някъде, отвъд безкрайната зеленина, има хора. Но нямаше път, по който да стигна до тях. Не знаех в коя посока да тръгна. Нямаше никой, който да ме упъти. Бях сама. След дълъг размисъл реших да тръгна. И аз не знаех накъде отивам, но с всяка изминала крачка ставах по-уверена. По едно време реших да спра, за да си почина и видях, че след мен, по пътя, който съм изминала, се е появила красива горска пътечка, по края на която имаш ...