Един ден, разхождайки се безгрижно в парка, се загледах. Имаше много хора, но уви, лицата на тези от тях, които общуваха с други, се невиждаха. Покрити с маски бяха те. Ходеха един до друг, лъжейки и себе си и тез до тях. Вървяха тихо и безжизнено, вървяха всички те към залеза - тъй красив и тъй естествен... и за миг, свалих аз своята плътно очертана по лицето маска, сякаш им казвах чао, ей така - за последен път.

            Но там имаше и други. Хора, останали без маски. Техните мисли се лутаха в кръгове, все по-слаби и слаби, докато техните чувства - стенеха в безкрая. Но видеха ли там надежда, някакъв далечен знак, може би дори проблясък?... техните мисли бързо, бързо се покриваха зад маската, мигновено поставена на тяхното лице - гордо очертана, изхабена и разядена отвътре; и така - те тръгваха решени. Но за тях, аз... маската си не свалих, бяха вече твърде малки... твърде жалки.

            Имаше и трети. Хора с идеали. Хора без тъга. Хора с мечти. Хора без страх от бъдещия миг. Те също носеха маски, но доста по-различни. Те не бяха да ги пазят - а напротив - да запазят красотата им, да предпазят душата им. И въпреки това - от тяхното лице се виждаха очите - впити и под напрежение - очакващи следващия миг. Аз, просто тъй, от уважение, побутнах леко маската на своето лице, поне очите ми да видят  - да знаят, че може би не са сами.

            Един ден, разхождайки се безгрижно в парка, пълен със сгради и коли, се загледах.