Едва ли има някой на тази планета, който да ме мрази повече от мен самата... Не, не искам да ви натоварвам емоционално с моите глупави разсъждения, не ми пука чак толкова за вас. Просто обичам всяка моя болка от живота, който искат да живеят хиляди други, страдащи от много по-тежки мъки от моите, да се превръща в думи... това ми помага да преодолея тъгата в нищожната си, лично сътворена вселена. Аз съм само една тиха мечтателка, която се страхува до смърт от реалността. Но знам, че всеки има място дълбоко в подсъзнанието си, където се чувства велик и могъщ, способен да влаадее безкрайността. Не съм ревизиор на реалност и нямам право да казвам кое е истинско и кое фалшиво, но все пак, ако питате мен, истината за всеки от нас представлява илюзиите ни за самата нея. Няма абсолютна реалност, еднаква за всеки. Имаме право да живеем в несъществуващите ни светове необезпокоявани... Може би всичко около нас е само сън на същество в галактика, за която не подозираме. Не съзнавате ли колко малки сме? Песъчинки в необятна пустиня, вълни в океана на безкрайността, клетки от тъканта на космоса. Нещо съвсем миниатюрно и същевременно невероятно ценно заради уникалността си. Написах всичко това, за да напомня на тези, които са прекалено вглъбени в себе си, да надигнат глави от проблемите си, да се огледат наоколо и да осъзнаят, че това, което им пречи да са щастливи, са те самите. Ако успеят да превъзмогнат егото си, ще усетят радостта от живота... Само, ако знаехте как да се измъкнете от света на огледалния си образ, щяхте да усещате радостта от любовта...
Ха-ха-ха, не вярвайте на мен, вярвайте на лъжите ми...