Наистина е приятно да усещаш топлината на смокиновото лято, вплетеният мирис на грозде и кестени, на натежалите спомени, особено когато се чувстваме заедно с тебе, моя любов...
От бръчиците покрай очите ни вече се вият ята на потъмнели птици, от устните ни, недоизказали още всички съкровени слова на света, се поражда лека милувка, зараждат се лунни лъчи и непознати съзвездия. Държим се за ръце - топли и вечни, с мирис на близост и следобедни прегорели треви, които очакват от нас още нови сътворения и светове...
Държим се за ръце, дланите са влажни, желаещи, но и двамата се питаме: докога ще бъде така?...
И аз, умиротворен вече от личната си издържливост, за да ти доставя удоволствие, отново започвам да се лутам ли, лутам, да бягам пак по утъпканите вече от времето купчини от изсушени спомени, сред мириса на стара дъбова гора... Сякаш времето, което сме сътворили досега няма никакъв смисъл - малки и усърдни навици на обикновения живот...
Иска ми се да те погаля и успокоя, че всичко ще с ...