Самотата може да бъде раглеждана в различни форми, тя може да бъде състояние на себеопознание, усещане за липса на някои близък човек. В днешно време хората все по-рядко и по-рядко си дават ясно оценка за това дали са щастливи или самотни... Повечето хора си мислят, че самотата може да се компенсира с пари, защото колкото и приятели и пари да имаш... Не ни дават гаранция за това да се почувстваме по-добре... Най-голямата болка е това един ден да осъзнаеш, че няма никой до теб... да останеш сам със себе си. За мен самотата е познато до болка чувство.

  Нещата се случиха преди доста време. Случи се така, че животът ми се промени. Бях малка, но осъзнавах какво ми се случва. Случваше ми се това, че най-накрая намерих някой, който да бъде до мен, някой, на когото да споделям и вярвам, най-накрая разбрах, че не съм сама... Видях, че в стаята, която до сега беше празна, има още някой, някой, на когото аз много държах и разчитах. Бях щастлива, имах това, от което се нуждаех. Тогава самотата за мен беше непонятна... Чувство, което не знаех какво е... Тогава осъзнавах, че имам всичко, най-близките и любими за мен хора бяха до мен. Всичко хубаво си има своя край. Идва момент, в който трябва да си дадем равносметка за живота.

   Един ден всичко това, което имах и бях изградила, просто рухна. Животът ми изгуби смисъл, не намирах нищо, за което да живея. Болката беше голяма, изгубих човека, който обичах... Приятелите ми ме предадоха. Бях отново сама... Стаята вече беше празна, разбрах, че съм го загубила... загубих единственото нещо, за което ми пукаше. Нямах сили да го върна, не съумях да запазя любовта. Колко е трудно да кажеш остани. Остани, прегърни ме и забрави грешките, които допуснах преди...