„Защо точно самотата и страданието? Защо не любовта и щастието?” – това е един от въпросите, които най-често се случва да си задавам през повечето дни от скучния ми и еднообразен живот. Въпрос, чийто отговор за мен остава все още забулен в тайна...
Самотата и страданието са въвеждащото начало в живота. Това са две естествени човешки явления, толкова древни, но и толкова досадни и презряни. Разбира се, всеки един си има своите гледища относно отделните човешки проблеми и размисли. Но главното нещо, върху което всички насочваме нашето внимание, е именно света на самотата и страданието.
Какво е да си сам, какво е чувството за болка, страх и тъга... това са неща, които всяко човешко съшество изпитва в рамките на своя живот. Никой и нищо не може да премахне тези негативни (някои биха ги нарекли „болкоуспокояващи”) неща. Така, както е невъзможно да се избегне нашата „добра другарка” – смъртта.
От една страна пък, като се замислим, не е чак толкова ужасно да страдаш и да се чувстваш самотен и изоставен... Нека помислим, какво би станало, ако го нямаше страданието, ако ги нямаше сълзите, ако я нямаше меланхолията, носталгията... Ми, тогава всичко щеше да бъде перфектно! Светът щеше да бъде идеален сам по себе си и нищо живо нямаше да има за какво да се кае, да има за какво да проклина и умира... Но, разбира се, всички отлично знаем, че съществуването на такъв свят е невъзможно... Вярно, че казват – Няма невъзможни неща! – но все пак... Кой е казал, че светът е възможен?
Много от писателите използват тъгата и чувството за самота като основа за своите произведения, при които те добиват блестящ вид. Много от музикалните парчета също са базирани на самотата и страданието. Тук ще дам един пример с песента на Hammerfall – Always will be (Винаги ще бъда). Мелодията и текстът на това музикално произведение изразяват както мъката на човешкото същество по някого, така и самотата, като негова най-вярна приятелка.
Да, вярно е... За повечето люде по Земята е шокираща мисълта, че самотата и страданието не изчезват и не свършват като първия ноемврийски дъжд... Но, приятели, ние знаем също така, че и Нищо на света не трае вечно! Не траят вечно чувствата, не траят вечно хората, а дори и сезоните... Всичко все някой ден си отива... Най-красивите неща отлитат като пролетните птички, но за разлика от птиците – вълшебните моменти рядко се връщат отново! И именно в такива моменти, когато всичко ни се вижда изгубено, когато светът ни се вижда сринат, идват на наша първа помощ познатите ни „съблазнителки” – нейна милост самотата и страданието.
Защото много хора в последно време започнаха да намират утеха именно в тях... точно в тях двете... Но, какво да се прави, амиго - такъв е животът! Самотата и тъгата не представляват развалено сладко, което можем да подменим в магазинчето на ъгъла и да си вземем нещо по–актуално... Това са за християнина Божии повели, а за атеиста - реалност и естествени неща, така както белите дробе и двете очи...
За мен лично самотата е най-презряното нещо на света, но уви, това е и нещото, към което аз усещам голяма пристрастеност... Понякога имам чувството, че съм като наркоманите – че ако скоро не приема „дозата” си, скоро ще свърша...
Каква ирония, нали – да сме зависми от това, което най-много презираме... Но аз ще ви кажа едно последно нещо – това е ирония не на живота... Всичко е ирония, породена само и единствено от човека! :]
© Сопи Todos los derechos reservados