Надясно от курса все по-отчетливо се вижда Малея. Корабът гони пред себе си разсънено облаче от шумяща пяна, което все се блъска в носа, искри от залязващото слънце и бяга ли, бяга напред. Зад кърмата съм оставил вече толкова купища спомени, чийто неугасващ ритмичен порой все още тлее, преди да се претопи сред ежедневните ритуали на моряшкия живот. А в кръвта все по-слабо бият камбаните на преживелиците земни, които се отронват неумолими под железния удар на винта. Преди да пресъхнат като щедростта на слънцето, което е извървяло още един земен път в края на залеза.

     Но Малея приближава все повече - като пропътуван жалон сред изминатите морски мили, мощният звук на корабната свирка отведнъж се блъсва в скалистия бряг, достига до бялото манастирче и притихва точно там, сякаш го е страх да наруши неговия вечен покой.

     Чувал съм да разказват старите гръцки жени, че това предревно манастирче е било построено от моряшки вдовици, които идват тук по тесните и извити пътечки преди залез, кланят се на морските сили и се молят да им върнат техните мъже. Но аз все вярвам, че от стопената виелица на тяхната прикрита тъга може би други, съвременни моряшки жени все някога ще намерят време точно тук да положат венеца на признателността за тези, които най-сетне се връщат от път.

     Или все нанякъде тръгват.

     Защото моряшката жена е като Малея, крайпътен камък, който мери разстоянията и очакванията...

     Навсякъде е топло и влажно. Чувства се средиземноморският полъх на сънения ветрец, който вече се опитва да разхвърли първите сребърни монети на съзвездията. Мислите ми бягат все така назад към последните минути на сбогуването - загрижени напътствия, привидни усмивки, махане с ръце и пожелания за попътен вятър и спокойно море.

     Залезът почти догаря с червеникавите отблясъци на прииждащата вечер, а на мен така ми се иска да се завърна отново пак там, назад, и да повървя под дълбоката синева, край кичестите липи, сред притихналото лъчезарно блаженство на лятото, покрай тънещите в унес напечени поля - бос, навил крачолите на панталоните.

     Нозете да потъват сред облачета прах, а случайно встрани едно бяло глухарче да пръсва сред лекия ветрец парашутните си семенца, които да се подгонят из прозрачния въздух.

Може би точно тогава за пръв път си помислих - за какво ли е това море, или пък тези изоставени житни полета? За какво човек понякога тръгва на път сред този безкраен океан и често пренебрегва своето природно чувство за гордост? Та нали толкова бързо ще свърши земният път и земната радост, от които може би ще останат само изминатите пътеки на еснафско благополучие и един добре подреден разноцветен албум от спомени. Нима това е достатъчно, за да се задоволи скитническата одисеева страст по чуждото и непознатото, халеевата диря на преживелиците.

     Смисълът?

     Но ето че след още няколко безсънни моряшки денонощия, след тежките изумрудени води на Атлантика, корабът бавно навлиза в широките преддверни канали на Амстердам. Встрани е само ширналата се равна земя, по която с нас от морето прииждат и първите предесенни мъгли. А отпред е столицата на най-ниската държава в Европа, с хората, които на времето казваха, че когато Бог е създавал света, те са творяли Холандия.

     Слизам от метрото на Централната гара с приповдигната яка на шлифера. Пред мен е "Дамрак" - търговският булевард на най-големия град в Холандия, ширнал се сред бензинова мараня, шум от подрънкването на трамваите и белезникавите правоъгълници от стари и модерни постройки. В дъното е площадът пред хотел "Краснополски", който винаги е служел като крайъгълен камък и сборище на младежите от цяла Европа - хипита, наркомани, пънкове и рокаджии - всички ония течения за времето си, които може да измисли само една млада алтернатива. Тук наскоро застреляха и някакъв български самозванец - бизнесмен, който напълно не е осмислил собственият си живот...

     Уличките вляво водят към червените фенери на публичните домове и старата част на града - с каменните мостчета, обрасли сред копринен мъх и влага. Прадревни канали, изпълнени със спокойна и черна вода.

     Тук се намира и къщата-музей на Рембранд, зад чиито стени старателно се пазят някои от изящните картини на великия майстор.

     Наблизо се намира и антикварен магазин. Отварям вратата, звънчето подрънква отгоре и сред синкавия здрач и купищата от история пред мен изведнъж изниква пресилената усмивка на продавача.

Погледът ми безцелно опипва порцеланови статуетки на бели амурчета, старинни червени мундири със златни ширити, двойка пистолети от миналия век, когато хората все още са държали на честта, тежки книги в дебели кожени подвързии. Отварям една от тях. Върху страниците й, изписани с прилежен фламандски шрифт, е поместена и старинна гравюра от неизвестен майстор - седнал човешки скелет, който е подпрял главата си с ръка.
     Майсторството на художника се криеше в това, че без никакъв израз на лицето - без очи, нос, поглед, устни, беше нарисувал човекът замислен. В долната й част, като на всяка гравюра, беше изписан някакъв надпис на латински език.

     - Какво пише тук? - заинтересувах се аз.

     Антикварят постави очилата си, наведе се леко напред, и като присви очи, бавно зачете:

     Единствено духовният живот има смисъл. Всичко останало се превръща в прах и забрава...

     За миг си представих цялата изцапана в кал хилядолетна история на човечеството, любовта и войните, мъжкото и женското начало, животът, измъчен и уморен, целия пресипнал от човешка страст, заради онова желание да остави след себе си кометната диря на своя едничък живот.

Но нали не всички се раждат поети и художници, за да бележат земята в името на тази огромна и вечна материя, наречена бъдеще? Може би затова хората са сътворили преклонението пред Мадоната и Божият син, като продължение на един свят, който след това ще създава други хубави светове. А той се създава отново само с любов... Помислих си и за моряшкото еснафско благополучие и колко нищожни сме понякога в суетата си, за разноцветния албум от спомени, и за Малея...

     Единствено духовният живот...

     Но ето, че започва най-сетне завръщането към родния бряг и всичко наоколо за кой ли път се повтаря отначало - изгреви в половината небе, залези в другата половина от небе. Понякога вятърът скърца по въжетата и леерите, усеща се в такива моменти самостоятелността на морето, мощно и огромно, пълно само за себе си с толкова много желания за откровение и любов.

     Но пред мен вече е родният залив и родният град, Господи, не мога да повярвам! Още съвсем малко и аз, като всички хора, ще си бъда сред любимите неща, в любимата постеля! Пред погледа ми отново се втурват забравените радостни отблясъци на бурния градски живот, улиците с автомобилите, познатите къщи и дървета. В сърцето ми има толкова нежност и влага към всичко припомнено, близко и мое.

     Ах, колко е хубаво човек да се завърне към всички тия неща с добротата и щедростта на гостенин, когото тъй трепетно са чакали!

     Но сега, когато гледам замъглените от есента прозорци на моята стая, в душата ми понякога се прокрадва ехо от далечна птица, морски плисък или нащърбен от тръстиките вятър. Мислите бягат в изминатия път, търся да открия стойността на преживяното, сещам се и за гравюрата на стария безименен майстор и тласкан от праинстинкта на живота, бързам напред, за да пресъздам всичките стремглави, бързотечни пътища на моите моряшки спомени...