Спомените - ангелът и дяволът на човешката душа
Когато си се родил човек и респективно разумно същество, ти се обвързваш с редица блага и следователно отговорности, имаш свободата да градиш и прогресираш, но също така и теглото на това да обичаш, мечтаеш, да си спомняш. Спомените са нещо забележително, те имат способността да поддържат един свят на миналото, да пазят най-красивите ти преживявания и емоции, но същевременно могат да се ровят в паметта ти, карайки те отново да преживяваш лошото и да те съсипят. Тогава за мен е твърде интересна темата дали паметта и съответно спомените са положителен или отрицателен фактор в човешкия живот, или по-скоро не съчетават ли в себе си и двете същности - ангелска и дяволска, защото са там да ни радват, защото са там да ни измъчват и водят към невъзвратимото изгубено. Двойствената природа на спомените ги превръща в особено интересна материя, която играе важна и неотменна роля в живота ни. Напоследък аз открих и не толкова привлекателната страна на този феномен, не ме разбирайте погрешно, не че преди спомените не са ме наранявали, но никога до сега не са били причината сърцето ми да бъде разбивано поне два пъти в седмицата. Звучи много странно и вероятно драматично, но тук нямам предвид излишна превзетост, прекалено вживяване или твърде многото „views”* на някой любовен филм, а просто чисто човешка реакция на едно обичащо сърце в неподходящия момент и иска ми се да кажа в неподходящия човек, но не е така, той беше идеалният. Баналността на това определение дразни и мен и може да се каже, че звучи преувеличено, но как по друг начин да нарека човек с безгранична любов и най-голямото сърце на света?Очевидно любовта му все пак имаше граници, но ми донесе щастие, което и да бях търсила нямаше да намеря, затова го обичах и вероятно още обичам. Отклонението, направено по средата на темата, има за цел пресъздаване на емоциите, на „пърхащите пеперуди в корема”, на сълзите, стичащи се от големите кафяви очи, на миналото, причина за щастие и болка едновременно. В този контекст моите спомени са носител на мъчения, ускоряват пулса ми, задушават ме и ме връщат на онова място, където настъпи краят, където аз сбър ках, където останах сама на празната алея.
Влиянието на прекрасните споделени моменти и споменът за тях винаги могат да ме накарат да се усмихна, да погледна в пространството и за миг да съм там, на мястото пълно с любов и щастие, да си спомня как ме е целувал, как е споделял мечтите си с мен, как е живял, за да ме види и утре. Но моментът на реалността се завръща, отново си в бездната на настоящето и него го няма. Останаха само спомените за онова, което няма да се върне и за моментът, който и сега би откъснал една сълза, стичаща се от страдаща ми душа. Говоря за онзи, в който всичко се обръща и онова, което си мислим, че е наше по default* изчезва и тогава само бледият спомен на миналото остава като верига, заключваща те именно там. Всеки път, когато превъртам отново и отново този миг в главата си, аз страдам, искрено страдам. Защо? Защото го загубих, защото сбърках, защото чак сега успях да разбера това, което имах. Това са само част от нещата, които ме насилват да искам да не си спомням, да не го пазя в сърцето си, да живея без никога повече да се обръщам назад. Но не може да е така, нали? За съжаление и в голяма част от случаите за радост, ние хората си спомняме, запечатваме всичко преживяно и в зависимост от избирателната ни памет, го изживяваме всеки път, когато пожелаем, а когато не го искаме, стигаме онзи праг на болка, който е на границата на поносимото. Не желая да те помня, защото теб те няма, защото те обичам твърде много. Спомените ми поддържат в мен все още онзи стар свят, което реално е причината за трудността човек да продължи напред и никога да не поглежда назад, но ако можехме да не помним, дали щяхме да сме хора, дали щеше да си някой, без да имаш минало и следователно грешки, които да те направят това, което си. Тези малки дяволчета са именно инструментът, който регулира живота ни, защото ни напомнят старите неволи, алармира ни, когато може отново да ги направим и са там, за да ни връщат и на прекрасни места, където сме били щастливи. В този смисъл спомените са необходими както въздуха и водата, както слънцето и луната. Спомените - ангелът и дяволът на човешката душа, са там в главата ти и нищо не може да промени това, но зависи само от теб как ще ги използваш, дали ще те съсипват или по-скоро ще те направят още по-силен от преди.
Не ми се иска тези мои разсъждения и, както се казва, емоции на хартия, да се превърнат в поредния драматичен и сърцераздирателен разказ на още едно подрастващо момиче, може да са просто chapter* 58 от книгата на живота ми. И някой ден ще си спомням за сегашния момент, но този път няма да се колебая дали споменът ще е нещо позитивно или не, той ще е там, за да ми напомня всичко онова, което ме е превърнало в това, което ще съм. Да, спомените могат да бъдат болезнени, но не могат да ме сломят. Върху тях градя основите, само трябва да разбереш кое си струва да бъде запазено.
*views - прегледи, гледания (англ.език)
*default - по подразбиране (англ.език)
*chapter - откъс/глава от книга (англ.език)
© Лора Todos los derechos reservados