Стоя там, на ръба и мислите са изчезнали от главата ми. Няма никой и нищо в съзнанието ми. Аз съм сама, на ръба на онзи фатален 13-ти етаж. Обръщам се и зад мен няма никой и нищо. Тъмнина и празнота. Тихо е и само полъхът на студеният вятър се вие около мен. Всяка една клетка по тялото ми е изтръпнала. Кръвта ми е изстинала, а дъхът ми е смразен. Поглеждам напред, в тъмнината с беглата надежда да открия малката светлина, която да ме върне към живота. Няма нищо. Няма светлина. Тъмнината е покрила цялата земя. Затварям очите си и поемам въздух. Всичко в мен се вледени. Вече не можех да дишам. Изплаших се. Не можех да си поема въздух. Отворих рязко очите си, все още беше тъмно. Тогава се сетих за най-топлия спомен, който се беше зародил в съзнанието ми. Тогава си спомних първия път, когато безграничното щастие беше прекрачило сърцето ми. Тогава бях щастлива. Нямаше нищо не земята, което да ме накара да заменя този спомен с нещо друго.
Споменът са нежното и красиво усещане ме накара да се ...