Помниш ли онзи път, когато едва не те сгази един мотор? Беше застанала по средата на улицата и само невероятния ти късмет те спаси от сигурна смърт. Стоеше по средата на платното, там където бялата линия разделя двете полета, а той летеше право срещу теб... Не те виждаше, защото беше изправил мотора на задната гума. Спомняш ли си рева на форсирания двигател?... Можеше да е последното нещо, което чуваш. Ти гледаше мотора и до такава степен се беше парализирала от това, което се случваше, че за една нищожна секунда загуби представа за реалността.

  Правилата на живота и всичките му ограничения вече не важаха за теб, защото... Беше мъртва. Но и ужасът на смъртта беше далеч... Ти още беше жива. За един миг, а всъщност цяла вечност, ти проигра отново живота си. Като бавно отминаваща кинолента. И се видя отстрани, без чувства и емоции, без ограничения. Тишина. Удължаващо се до безкрайност време. Повече нямаше нужда да се боиш от каквото и да е било. Нямаше нито глад, нито болка, нито страх, нямаше любов и радост, нямаше съвест, нямаше граници... А смъртта беше и близо, и далеч. Но без ужас и очакване. Без мисъл за Бог или нищо. Чисто гранично състояние - единствената пълна свобода, която можеш да изпиташ. Само за една нищожна секунда. После пресече улицата и моторът отмина с рев нататък. Колената ти трепереха, а в стомаха си усещаше познатата еуфория от избегнатата опасност.

  После ти вървя дълго, замаяна и пълна със учудване. Толкова лесно, толкова просто... В рамките на няколко секунди си човек, който пресича една улица и купчина кърваво месо. Прекалено лесно. Още вървиш по улицата и усещаш нещо друго... Налягането. Беше го забравила, но случката отвори в мозъка ти някакъв тунел и оттам нахлу цяло ято спомени. Налягането. Онова нещо, което прави краката ти тежки, което ограничава всяко твое движение и ти... ти си забравила да го чувстваш. Толкова си свикнала с тази верига, че вече дори не я усещаш. А в онзи миг? Откъде ти е толкова познат?... Усещаш как думите се боричкат някъде в мрака на паметта ти, борят се да изплуват и аха – отново потъват навътре. Къде? Мисли по-бавно. Някъде назад, върни се бавно..някъде, където няма граници...

  ... ти си на пет години и ужасена стоиш в леглото. Онова страшно, отвратително чудовище, което сънуваш всяка вечер пак те е посетило. Ами ако е под леглото? Забрави за миг (то е под леглото)... няма да мисля за (ще ме сграбчи) него, какво сънувах... май (нещо се движи отдолу), няма да мисля.. Не!! Да, сънуваше как летиш. Беше чудесно, нали? Такава лекота... забравена отдавна. И после се събуди (ами ако изведнъж скочи) и се почувства тежка (и ме сграбчи)... Прикована за леглото, (и крещя от ужас) струваше ти усилие дори (никой не ме чува) да дишаш, дори (никой не се събужда)... О, престани!

  Продължавай да вървиш. Бавно и спокойно. Усещаш как съзнанието ти плавно намества частите и те кара да забравиш. Ами да. Вече ти се струва, че е минал цял век откакто мотора щеше да те блъсне. И онази секунда на Свобода. Някак си ти е гузно, че си си помислила всички онези неща. Чувстваш се длъжна да харесваш живота си такъв, какъвто е, защото знаеш, че там някъде има хора, които така страдат, че само при мисълта и ти да изпиташ същите неща, ти се ще да паднеш и да умреш на място. “Е, не е така. Не е толкова лошо.” Коварното гласче, наречено жажда за живот не млъква. И бавно заличава всичко... Като с Гума. Треперенето и временната слабост са отлетели. Наистина ли щеше да те блъсне мотор? Почваш дори да се съмняваш. И в следващия миг (може би за последен път) главата ти се изпълва с онова ужасно чувство на безпомощност. Докато гледаш телевизия, хапваш на масата или се смееш на някой виц... Всичко Свършва. За Една Секунда. Край. В мига, в който животът ти се изплъзва, няма да чувстваш нищо. Да, ще бъдеш свободна, но няма да реагираш. Ще изчезнаш, а в главата ти още няма да са изстинали мислите от днескашния ден. Има и още нещо.

  Сега вървиш по улицата и се прибираш вкъщи. Всъщност можеш да се отлониш и да не се прибереш. Мислиш си: да, аз мога да го направя. Мога да отида, където си поискам. Мога да си купя Кока-Кола и да я изпия и после да отида на кино. Вървиш по улицата. Мога да завия и да мина по другата улица. Вървиш по същата улица. Мога да спра и да ритна тази кофа. Но продължаваш просто да вървиш по улицата към вкъщи. И не си купуваш кола. Но можеш, само ако поискаш. И можеш... Дали? Или само си мислиш, че можеш? Защото продължаваш да вървиш по улицата. Толкова много: “само да поискам, мога...” А правиш само едно нещо. Каквото и да избереш. Само Едно. 

  В главата ти като трън се забива мисълта, че нещо не е наред. Нали мога да правя каквото си поискам? Дали? И не спира. Дълбае, ли дълбае... Нещо не е наред. Нали мога да правя каквото си поискам..само трябва да кривна. Само трябва да спра. Ей, сега ще спра..не е нужно всъщност, защото мога да го направя, когато си поискам. Естествено, че мога да го напрявя...Но Не Спираш. Продължаваш Да Вървиш По Улицата.

  Аз съм си свободна. В смисъл не мога да правя всичко каквото си поискам, но...Можеш ли да спреш? Разбира се, че мога. Не Можеш. Можеш Ли Да Спреш, Когато Ходиш По Улицата? Толкова е лесно, естествено, че мога.. Не Е Толкова Лесно.

  И сега без никаква връзка. Искам да направя толкова неща. И не мога. А други... направо без да се замислям. Защото трябва, защото е правилно, защото ми харесва. И ги правя. Защото ги искам. Ходила ли си в магазин за сувенири или чаши? Онова особено чувство, което те завладява, когато влезнаш в магазин за порцелан, стъкло, Чупливи Неща. Почваш да ходиш бавно и държиш ръцете си по-плътно до тялото. И си забавен. Странно бавен. Виждаш нещо, което ти харесва и посягаш с безкрайна предпазливост, защото...Можеш Да Го Счупиш. Може Да Падне И Да Се Счупи.

  Продължаваш по улицата, без да помниш мотора. Мислиш си: колко неща може да счупи човек, посягайки към една чаша? Може да се извини, може да ги плати и те ще бъдат заменени с други. Дори може би по-хубави. А счупените? Какво мога да счупя, когато посягам към една чаша? Толкова Много Неща. И Те Ще Си Останат Счупени.