НАЧАЛОТО – СЪН

 

            В съня си човек е различен. Там може всичко. В Измерението на Мечтите всичко е възможно. Няма сиво. Няма сиви. Там сам си господар. Там виждаш и най-доброто от себе си, виждаш и най-лошото. Виждаш себе си през това, което сънуваш. Има много различни сънища, но някои изпъкват на фона на другите. За един такъв ще ви разкажа сега.

            Когато се осъзнах, бях в едно тъмно място. Приличаше на онези оптични илюзии, където стълбищата и етажите са оплетени едни в други, където стълбите са неповлияни от гравитацията. Беше от онези места, където е без значение дали се качваш нагоре, или пък слизаш надолу – все до едно и също ниво ще стигнеш. Лутах се там известно време. Ходих по стените, ходих по таваните... от време на време срещах вратите, пазещи ужасите на моето съзнание. Оковани, заковани, залепени с жълто-черно тиксо вратите седяха и със своята забраненост призоваваха да ги отворя. Беше достатъчно само да протегна ръка, и слузта на мръсното ми подсъзнание потичаше през малките отвори. Дори мисълта за тях е като злокачествен тумор – малко трябва да се отпуснеш и те е завладяла до край. Толкова е близка границата понякога... даваш малко свобода на подсъзнанието си, даваш му да вдиша малко въздух през собствените ти алвеоли и то вече се е настанило в тялото ти... а от теб е станало просто звяр. Но дори  и това непобедимо вегетативно чудовище, този рак на мисълта... дори то си има своята слабост. Неговата слабост е страха. Страха, че е просто едно нищо. То и неговите страхове – те са сивите в моите мечти, моите сънища. Но, за негова жалост, в Измерението на Мечтите страховете се стопяват и преливат в сила. За негова жалост тук аз съм господар – аз определям правилата.

 

„НЯМА!!!” – изкрещях в съня си.

 

Тогава стените почнаха да се местят. Стълбищата почнаха да се извиват и сливат. Това, което миг по-рано беше злокобен пъзел, се превърна в овално стълбище, водещо единствено надолу. Почнах да слизам по витата стълба, като навлизах все по-надълбоко в собствения си разум. Минаха няколко етажа и видях врата с надпис „Контрол на съня”. Това никак не беше интересно, исках да видя какво има още по-навътре. Следващата врата, която срещнах, имаше надпис „Контрол на сърцето”. Усмихнах се, сложих ръка на гърдите си – сърцето биеше лудо.

 

„Докато ври кръвта в мен, значи съм жив! Няма какво повече да искам от моето сърце!” – заклеймих аз.

 

Тогава усетих, че почвам вече сам да си говоря. Такива дълбини са опасни за едно заблудено съзнание. Нищо! Да живееш си струва само ако минаваш през препятствията, без да ги заобикаляш. Длъжен съм да видя какво има по-надолу. Слизайки по стълбите, почнах да усещам как и малкото останала ми бистрота на ума ме напуска. Почнах да виждам илюзии, да чувам гласове. Спъвах се, но ставах. Сякаш година беше минала, когато стигнах до една тайнствена врата. На нея беше написано „Контрол на мозъчните процеси”. Толкова силно ме привлече. Ръката ми трепереше само от мисълта, че мога да се присегна да отключа портата. А там ме чакаха ужасяващи неща! Ами ако забравя как да се събудя? А ако забравя как се диша? Или още по-лошо – ако забравя кой съм? Или пък забравя какво мечтая, какво желая там?! Огледах се встрани и пак видях илюзиите, създадени от нестабилното ми съзнание... казах си:

 

„Никога не съм бил от нормалните – няма да се променят нещата,” и с тези думи решително преминах през вратата.

 

 

ЧАСТ 0 – МОЗЪЧЕН ПЪЗЕЛ

 

            Когато се осъзнах от другата страна на портата, видях един дълъг, сякаш безспирен коридор. Почнах да вървя през него, като не след дълго срещнах една витрина. Вътре в нея видях себе си, в нещо като басейн. Аз ревах, а върху мен имаше един огромен камък, който ме притискаше. Загледах се в това аз, което беше зад стъклото, и осъзнах, че моите сълзи са направили басейна, в който скоро ще се удавя. Гледайки камъка, който се беше настанил на раменете ми, разбрах че това е теглото, което ме потиска. Това беше стаята на моята депресия, която винаги ме чака в дълбините на съзнанието ми. Решавайки да продължа, направих една стъпка, но едва не се строполих на земята. Толкова тежко се чувствах, все едно целият свят ме мачка надолу. Обърнах глава и видях камъка, който вече беше при мен, от моята страна на коридора. Депресията е така – почнеш ли да се вглеждаш в собствената си тъга, тя вече безмилостно те е хванала!

 

„Няма да спра дотук,” казах си на ум, докоснах камъка и му казах – „Махай се!”

 

...и така, сякаш на магия, той изчезна.

 

Продължавайки по коридора, не след дълго срещнах друга витрина. В нея виждах как говоря със стените, как се крия от въображаеми врагове... това беше стаята на моята шизофрения и параноя. Какво толкова ме плашеше? Защо не можех да се примиря със самотата си? Какво ме караше толкова да се страхувам? В мига, в който си помислих за последния въпрос, сякаш от небето се изсипаха множество чудовища. Те бяха въплъщение на множество от моите страхове... но аз вече притръпнах. За какво да се страхувам... ако страховете ми виждаха болката, която аз виждам... тогава те щяха да се страхуват от мен. Нищо вече не ме плаши... само болката ми остана.

 

-         „Разкарайте се!” – заповядах им аз.

 

След още малко ходене стигнах и до края на коридора. Там имаше една разбита витрина. От нея ме гледаше погледът ми, обаче останал без капка чувство – все едно вече не можех да чувствам. Погледнах моето друго аз, усмихнах му се и му казах:

 

- „Този безчувствен свят рано или късно ще ме накара всяко чувство да изхвърля... ти ме чакаш в края на болезнения път. Но аз знам, че има едно чувство, което още те доближава до мен, което нито ти, нито аз можем да изхвърлим... ако спра да мога да обичам, няма вече и да съществувам! Дръпни се, искам да продължа нататък!”

 

Тогава другото аз се отдръпна и зад него имаше врата на асансьор. Влязох през вратата, а асансьора почна да слиза надолу.

 

Може би минаха няколко часа, когато асансьора спря. На мястото на цифрите се появи надпис – „ТЕМПОРАЛИЯ” – явно това беше моята спирка. Направих една крачка и влязох в една светла и топла стая. В нея на безброй екрани се прожектираха всичките ми спомени... дори и такива, които буден не си спомням. В центъра на стаята имаше една огромна книга, от която на магия се разлистваха всичките знания, които съм виждал, чувал и знам. Но най-впечатляващо изглеждаше едно искрящо кълбо, левитиращо малко над книгата. Доближавайки се до него почнах да осъзнавам какво е значението му. То беше способността за перфектна екстраполация. Това беше способността, използвайки всички знания, които имам и всички спомени, които съм преживял, да допълня пъзела, да намеря това, което е било преди спомена, това което ще стане след него. Реконструирайки миналото, можех да конструирам бъдещето. Дълбоко в собствения ми разум аз намерих една от най-големите тайни на Измерението на Мечтите. Нямаше как да не видя какво следва да се случи.

 

Взех кълбото в ръка и то ме отведе в дебрите на Темпоралия – способността за пътуване във времето.

 

ЧАСТ 1 – МОДЕРУМ – ГРАДА НА ТЕХНОЛОГИИТЕ

 

 

 

Когато се осъзнах Темпоралия ме бе отвела в един друг свят. Бях се озовал в един град, в който технологията надминаваше и най-смелите ми очаквания. Всичко се движеше толкова бързо, всичко светеше толкова ярко! Нямаше как да не се разходя из този интересен Метрополис, където колите се движат без да допират пътя, а рекламите се появяват във въздуха прожектирани в 3D от непознати в нашето време апарати. Реших да посетя първото нещо, което видя. Не направих и две крачки, когато се озовах пред салон, на който пишеше:

 

(ОТКЪС 1.1. - ) МАГАЗИН ЗА КРАСОТА

 

В нашето време бях виждал доста козметични, фризьорски и други подобни заведения за изтезаване. Навлизайки в този магазин за „красота” пред мен се разкри картина, която бе трудна за вярване – такава промяна успяваха да причинят различните процедури на хората, които се възползваха от тях, че се изменяха до неузнаваемост. Още с първата крачка една кукла, наподобяваща далечно мъж, се приближи до мен и ми показа едно огледало. В него всичко по мен изглеждаше толкова деформирано и несъразмерно. Приличах на гротеска. Обърнах се към куклата и казах:

- „Това не съм аз. Това не е огледало – всичко, което то показва е илюзия. Не мога да бъда излъган, допреди малко бях сред фантазмите на собственото си съзнание – те не ме объркаха и вие няма да успеете!”

 

-         „Не разбирам, това е огледало и то показва истината,” отвърна ми куклата, „но не се притеснявайте, ако се възползвате от нашите услуги ще станете красив, точно като мен!”

 

-         „Красив?! Аз не мога да съм красив... само Светлите имат красотата – те са красотата. А и какво красиво да намеря в теб – та ти си кукла! Обидно е за красотата да казваш на вещ, че е красива!”

 

-         „Господине, моля ви, кукла или не – аз съм красив и всички искат да са като мен.” – каза куклата. „Поне разгледайте какво предлагаме, тогава си решете.”

 

 

Нямаше защо да не се възползвам от предложението и почнах да разглеждам. Имаше един мъж, който не харесваше как изглежда косата му – била в грешния цвят... откога и цветовете са грешни! Дойде един козметик, взе една машина, отряза му скалпът и на негово място заши друг!

 

-         „Прекрасно!” – възкликна човекът...

 

Какво е „прекрасно”, казах си наум... попитах козметикът каква е тази процедура и той ми отвърна:

 

-         „Това е процедура за смяна на коса – слагаме ти друга коса, в който искаш цвят, в каквато искаш прическа – всичко е изкуствено – не се разваля, няма нужда да се поддържа – на практика е вечно! И никой не може да разбере, че не е истинска косата!”

 

-         „Какво става, ако искаш друга прическа?” – попитах аз.

 

-         „Елементарно – идваш и ти слагаме друга коса с готова прическа – става толкова бързо и лесно!”

 

Дори и в съзнанието ми не успях да чуя толкова страшни неща... в какво се е превърнал света. Но това беше само началото... продължавайки моята обиколка видях как по същия начин сменят носове, как вкарват мускули с инжекция, как заменят кореми с изкуствени...

 

-         „Колко отвратително!” – възкликнах на всеослушание.

 

Тогава всички погледи се впериха в мен и разбрах, че е дошло времето да си тръгвам... използвах силите на Темпоралия и изтрих от бъдещето това, че съм влязъл в този магазин. Когато отново бях пред входа на тази своеобразна касапница, малко преди да съм влязъл още, се замислих в какво се превръща красотата – в някакъв изкуствен и непостижим идеал, който се получава чрез отровна химия и компютърни илюзии. Защо хората не знаят, че най-красивото нещо са Светлите... а Светлите са красиви, защото са щастливи! Няма по-голяма радост от това да видиш някоя от Светлите щастлива! Когато карнавалът с маски свърши и те са свободни, достатъчно е да видиш искрената им усмивка и разбираш какво е красотата!

 

...няма повече да седя пред това отвратително място – ще продължа да изучавам света на бъдещето, но вече с едно наум – това място е прекалено лъскаво за грозотата, която крие!

 

ОТКЪС 1.2 – АВТОБУСА ЗА БРАКУВАНИТЕ

 

Бях решил да пообиколя града, а тъй като Темпоралия не е сила, която можеш да използваш дълго време (събудя ли се, тя ще изчезне), реших да използвам автобус. Стигайки до най-близката спирка, видях една тълпа от хора, които бяха заградени в самата спирка. На вратата на спирката имаше един робот. Отидох до него и го попитах:

 

-         „Мога ли да се кача на автобуса?”

-         „Кога ти изтича срока?” – отвърна ми робота.

-         „Кой срок?” попитах учудено аз.

-         „Срока на годност. Кога ти изтича срока на годност?” – попита отново робота.

-         „Нямам срок на годност, не съм оттук... на тези хора тук изтекъл ли им е срока на годност?” – продължих с въпросите аз.

-         „Да, сега ще бъдат бракувани и от тях ще се направят нови хора.” – заяви робота.

-         „Как знаете кога им изтича времето?”

-         „Времето им изтича когато мине генетично заложеното им време за експлоатация” – каза робота.

-         „А от къде знаете кога е това време? А и тези хора нямат ли право да живеят, както желаят, да се занимават с изкуства например!?”

-         „Срока на годност се програмира във фабриката за хора, там, на базата на симулации се вижда докога ще са в полза на това перфектно общество, а след това се налага да бъдат бракувани, за да няма загуби, претърпени заради тях. Всеки от тях има право на около 3,512% от времето си за „лични нужди”, като съм програмиран да кажа, че новото правителство вдигна щедро процента от 3,511% с 0,001%. Изкуство не е дума, която разпознавам – не мога да отговоря. Отидете в библиотеката на Модерум – там има всичко” – изрецитира робота.

-         „Къде е фабриката за хора? Къде заседава това правителство?” – изнервено попитах робота.

-         „Фабриката е непосредствено до библиотеката – до там можете да стигнете като пътувате по този път за 53,431 км. Правителството се избира демократично и заседава в Ауруминиум – града на висшите хора. Това само мога да кажа – трябва да товаря амортизираната стока на автобуса. Приятно изкарване в Модерум!” – възкликна програмирано робота.

 

ОТКЪС 1.3 – БИБЛИОТЕКАТА НА МОДЕРУМ

 

Използвах още една от способностите на Темпоралия и се телепортирах на 53,431 км, като с това се озовах на входа на една огромна сграда – Централната библиотека в Модерум. Неповлиян от внушителните размери на конструкцията влязох вътре, където на едно голямо рецепционно бюро чакаха множество роботи. Отидох до един и го попитах:

 

- „Къде мога да намеря историята на изкуствата за последните 100 години?”

 

Робота ме погледна с програмирано неразбиращ поглед и ми отвърна:

 

-         „Изкуства не е имало последните 100 години. Перфектното общество няма нужда от подобни нелогични и неефективни способи за губене на време.”

-         „Литература? Никой ли не чете книги?” – попитах леко гневно.

-         „Книги се четат – нашите велики генетично програмирани учени са създали непрочетимо от човек като вас количество книги, които съдържат всичките тайни на Вселената!” – отвърна робота на рецепцията.

-         „А никой ли не пише за Красотата! Никой ли не се интересува от щастието на душата!” – нервно декламирах аз!

-         „Красотата е описана в множество книги в сферата на психологията и биологията. Общото заключение на всички изследователи е, че тя е една безсмислена илюзия, която нисшите хора на миналото са имали.”

-         „А изобразително изкуство?” – попитах аз.

-         „Не съм програмиран да разбирам смисъла от него – вече не е нужно – има триизмерни телевизори!” – отговори ми робота.

-         „Музика! Поне музика дано да има!” – изкрещях аз!

-         „Има музика... нашите свръх-компютри успяха да изчислят цялата музика на този свят и който иска може да я слуша.” – каза робота.

-         „А има ли чувство тази музика?! Някой свири ли въобще!” – попитах тревожно.

-         „За какво ù е чувство на музиката – та тя е спорт!” – каза с насмешка робота – „Скоро ще има концерт в залата към библиотеката – ако желаете отидете.” – отвърна ми робота и аз се запътих с малкото останала надежда към въпросната зала.

 

ОТКЪС 1.4 – КОНЦЕРТ НА ГМО-ПИАНИСТИ

 

Когато стигнах до залата видях един холограмен плакат, на който пишеше:

 

„Световно първенство по пиано – категория до 28 пръста – полуфинал”

 

Нямах големи очаквания, когато робота ме прати тук, но вече почнах да губя и малкото останал интерес в този град на бъдещето. Откога изкуството стана някакъв спорт, където не е важно чувството, а са важни сложността и най-вече парите? Единственото, което още ме държеше тук бе любопитството да разбере какво имат в предвид под „28 пръста”. Затова реших да не губя повече време и превъртях с 30 мин. времето напред и вече пианистите сядаха пред пианата. Имаше двама, като за мое учудване и двамата имаха по 4 ръце и 7 пръста на ръка. Попитах един от публиката, който седеше до мен:

 

-         „Защо тези хора имат толкова много ръце и пръсти?”

-         „За да свирят на пиано, разбира се!” – отговори ми смеейки се човека.

-         „А как се е родил така?” – отвърнах му аз.

-         „Защото така са го програмирали във фабриката за хора, разбира се!” – ми каза човека и ми се изсмя.

 

Малко след това „концерта” започна като двамата пианисти трябваше да свирят заедно определено произведение, а компютър решаваше кой бие, на базата на това, кой е по-перфектен в спазването на нотите. „Това не е за мен”, казах си аз, след което се запътих към Фабриката за хора.

 

ОТКЪС 1.5 – ФАБРИКАТА ЗА ХОРА

 

Влязох.

Видях тази обида за Природата.

Използвах Темпоралия.

Пръснах я на милиарди парчета.

Някъде там, стоейки по средата на нищото и прегърнат от безвремието се замислих.

Замислих се, че отдавна желанието на Природата не се спазва.

Разбрах, че е проява на лицемерие да махна човешката извратеност само в мечтите си.

Трябва да се боря!

Борбата трябва да е и на сън и на яве!

Затова върнах времето назад и никога не влязох там.

 

 

ОТКЪС 1.6 – ФЕРМА ЗА ИЛЮЗИИ

 

Бях тръгнал да си ходя от този ужасен град на бъдещето. В него нямаше причина да искам да седя. Всичко, което харесвам и обичам беше се изтрило оттам. Сигурен бях, че има някакво място в този свят на Темпоралия, напред във времето, където си струва да отида. Почти бях излязъл от пределите на града, когато срещнах една странна конструкция, на която пишеше „Ферма за илюзии”. Това може да е интересно, казах си вътрешно, и със скрита надежда пристъпих прага. Посрещна ме поредния робот и ми каза:

 

-         „Здравейте, каква илюзия бихте желали да изживеете?”

-         „Какви илюзии предлагате?” – попитах с малкото ми останала надежда.

-         „Предлагаме всичко, което можете да си представите – каране на бързи коли, секс с невероятни жени, докосване до всички богатства на света... както и тук можете да направите вашите задължителни илюзии.” – каза екзалтирано робота.

 

Тогава се замислих колко жалки са станали дори мечтите. Защо никой не мечтае за звездите, защо никой не мечтае да бъде от полза на красотата на Светлите? Защо всичко е станало толкова материално и вулгарно? Щях да си тръгна на мига, но последната част от изречението на робота ме заинтригува:

 

-         „Какви са тези задължителни илюзии?” – казах аз.

-         „Вие не знаете? Анатема!” – прокламира догматично робота – „длъжен сте да вярвате общо 2 пъти на месец в някоя от одобрените религии. Изглежда не сте измечтал квотата си. Стража!”

 

Тогава дойдоха два охранителни робота и ме задърпаха към някаква стая във вътрешността на сградата. На входа на вратата пишеше:

 

(ОТКЪС 1.6.2 – )РЕЛИГИЯ v3

 

Това беше една малка стаичка, в която разни хора реваха безпричинно, говориха алогични неща, правеха странни ритуали и въобще се държаха неадекватно. Попитах какво правят тези хора, а отговора беше:

 

-         „Вярват! Това е Религия версия 3 – най-новата версия, където ти можеш да опростиш греховете си и чрез online заплащане! Колкото повече вярваш (или плащаш) толкова по-високо ниво можеш да стигнеш. На високите нива можеш дори да станеш светец!”

-         „Аз не съм за тук” – казах с насмешка аз.

-         „Сядай и вярвай! Длъжен си!” – извикаха роботите.

-         „Аз вярвам в красивото, не в глупости!” – казах аз и върнах времето назад, допреди да вляза в тази отвратителна постройка.

 

Този град определено не беше за мен. Използвах силата на Темпоралия и се телепортирах в най-близкия град, който знанията на Темпоралия ми посочиха.

 

 

 

ЧАСТ 2 – АУРУМИНИУМ – ГРАДА НА БОГАТИТЕ

 

 

 

Мястото, в което се озовах, не приличаше на нищо, което бях виждал досега. Всичко – от пътя, през сградите, дори и водата във фонтаните бяха сякаш направени от злато и платина. Невиждан разкош, още по-учудващ дори и от града на технологиите. Почти веднага след като пристигнах, до мен дойде един златен робот и подобно на събратята му в Модерум ми заговори:

 

-         „Здравейте! Може ли да видя личната Ви карта?” – попита учтиво той.

-         „Нямам лична карта – ще ме задържите ли?” – отговорих.

-         „Не и ако си платите – много от Богатите тук не носят личните си карти, за да имат за какво да плащат като минават през града.” – отговори ми робота.

 

Хората винаги са си намирали интересни начини, за да харчат пари. За човек с пари винаги е било важно да може да се покаже, че е такъв. Дори и да не се показва, би било важно да намери смисъл, да има имущество, било то и правейки ненужни разходи, само и само да се чувства по-значим от останалите. Въпреки всичко, това беше добре за мен, тъй като за сила като Темпоралия не бе проблем да създаде каквото и да е материално благо. Така, на мига се оказах с непреброимо количество пари в себе си, като дадох част от тях, за да си платя свободата.... де да можеше и истинската свобода да се купува с пари.

 

-         „Искам да пия вода,” казах аз, „откъде мога да си купя?”

-         „Златна или платинена предпочитате?” – попита ме на свой ред робота.

-         „Искам нормална... ще се отровя с това злато и платина!” – заявих аз.

-         „Наистина ще се отровите... но нали после ще можете да платите на нашите велики лекари, за да ви излекуват. Лекарската грижа е много скъпа и затова е привлекателен начин за харчене на пари!” – каза робота.

-         „Не, благодаря.” продължих аз – „има ли поне нормална храна?”

-         „Не и храната е вредна за здравето, понеже е важно да е скъпа и това изисква използването на всякакви продукти, повечето от тях негодни за консумация.” – отвърна робота.

-         „Добре, какви забавления предлага Ауруминиум?” – попитах обнадежден аз.

-         „Тук съществуват безкрайни начини за разпускане! Можете да си играете на цивилизация с хората в Модерум – те са затова направени! Можете да си купите човек оттам и да го правите каквото си искате – често пускат онези нисши бедняци в покрайнините на града и си правят сафари с тях. Това е много популярен спорт в момента – къде къде по-интересно е от лова на предишните хора.”

 

Ако трябва да бъда честен, исках да унижа хората от Модерум – този град въобще не ми хареса. Исках да ги накажа. Исках да дам малко от и без това многото пари, за да им е зле на тях. Исках да се чувствам повече от онези генетично програмирани нищожества. Исках да съм велик – исках да съм над другите... и тогава се замислих – парите лесно те променят. Достатъчно е да се озовеш с малко повече и в мислите ти нахлува материалното. До преди минута нямах потребност от нищо, нямах нужда от пари, а сега ми се искат още и още. Което е най-лошото – не защото на мен ми трябват – само и само другите да нямат – само и само да имам повече от тях. Тогава робота продължи:

 

-         „Ако можете да си позволите, разбира се, можете да играете на нашата най-интересна игра – войната! За разлика от битките с Бунтовникът от Лунаториум, които изгубихме поради липса на късмет, в тази война срещу остатъка от съпротивата нямате шанс да не спечелите. Ние използваме само най-развитата военна техника, а те се крият в пещерите и използват примитивни оръжия!”

-         „Какво се е случило по време на войната с Бунтовникът от Лунаториум? Кой е той?” – прекъснах робота с очевиден интерес.

-         „Тази информация не се продава.” – отговори остро робота.

-         „Искам да видя какво представлява съпротивата – на туризъм!” – излъгах аз.

-         Мога да ви дам координатите на една от близките им бази, естествено ако си платите!” – каза машината.

 

Платих си исканата сума и робота ми каза къде да намеря въпросната база на съпротивата. „Най-хубавото нещо, което чух днес!” – казах си наум. Сигурен бях, че ако има някой нормален останал сред всичките тези луди, то ще се бунтува. Нямах търпение да чакам повече, без нищо повече да кажа използвах Темпоралия и се телепортирах в:

 

(ЧАСТ 3 - )БЕЗИМЕННИЯ ГРАД НА БЕДНИТЕ

 

 

 

Всичко тук беше пустинно. Имаше само развалини и оголени скали. Нямаше вода, нямаше всички онези технологии, които бях видял досега. Бедност и престъпност бяха единствените неща, които още бяха останали тук. Отвсякъде се чуваха пукотите от изстреляните патрони, беше пълно с умиращи и вече мъртви хора, лежащи по единствената улица в този суров град.

 

-         „Ще продължа” – казах си аз – „достатъчно трагедии съм виждал, достатъчно безумие видях и преживях днес, че това да ме спре!”

 

Така, твърдо решен да намеря бунтовниците, влязох в един от няколкото барове в това градче. Седнах и почти бях попитал бармана дали знае това, което ме интересува, когато бандити влязоха и почнаха да стрелят. В мига, в който първия куршум излетя към мен, използвах Темпоралия и спрях времето. Толкова страх имаше в този миг, изписан по лицата на хората вътре. Отчаяние, съжаление, недоволство, ярост... всичко това можеше да се види в този един отделен от времето момент. Сигурно, някой ден в бъдещето като това се случи, хората тук ще усещат времето по начина, по който аз го усещам в момента. Дали и техните мисли ще са толкова леки като моите? Съмнявам се, лесно ми е да се крия зад Темпоралия и да бягам от реалността, сякаш тя не е моя, но трагедии се случват, и извън съня е трудно да се скриеш.

 

            След като излязох от бара и преминах няколко метра, пуснах времето да върви отново. Въздуха се изпълни с тътена от куршуми, предназначени и за мен. Аз, типично като за хората от нашето време продължих, сякаш всичко това не ме касае.

 

            Малко по-напред срещнах самата Надежда. Тя беше прекрасно момиче, сякаш недокосната от това иначе уродливо време.

 

-         „Здравей! Аз съм пътешественик от друго време!” – казах й с известна ирония.

-         „Сигурно дълго си пътувал,” усмихна се тя, „има ли с какво да помогна?”

-         „Търся информация за бунтовниците в този град. Искам да се срещна с тях!”

-         „Вече ги срещна!”, каза през нежен смях девойката, „Ела с мен, тук не е удобно да говорим!”

 

Така, след няколко минутки, се озовахме пред поредната полуразрушена къщичка, дом на споменатото момиче. Тя ме покани вътре и седнахме около малката прогнила дървена масичка, постлана с одрипана, но въпреки това, безупречно чиста покривка.

 

-         „Какво искаш да знаеш за революцията?” – усмихнато попита Тя.

-         „Всичко! Искам да знам всичко за това, което е останало нормално в този свят!” – казах аз с детски ентусиазъм.

-         „Революцията започна от Бунтовникът в Лунаториум.” – започна да разказва тя – „Той не можеше да понесе на добрината и на доблестта да се гледа като на някакъв вид лудост, като на нещо ненужно. Много от Светлите бяха наранени дотолкова, че не можеше да им се помогне. Други от тях бяха в плен на сивите, които се опитваха да присвоят свободата им. Бунтовникът, чудовище невиждано дотогава, им се противопостави, възпирайки сивите в опитите им да откраднат силите на Светлите. След това се развихри война, която с помощ от Съюзниците, Бунтовникът спечели. Голяма част от бунтовниците и Светлите успяха да намерят своята свобода из звездите. Тези, които тогава не успяха или не пожелаха да си тръгнат, продължават да се борят за революцията. Аз съм една от тях.”

-         „Чудесно! Крайно време беше сивите да получат своето! Но защо Вие сте още тук, в този силно посивял свят?” – попитах темпераментно аз.

-         „Как да си тръгна, като толкова много от нас не са намерили още своя път към небесата?! Не мога да бъда щастлива, ако това ще означава други да бъдат нещастни!” – заяви с гордост, присъща само на Светлите, Тя.

-         „Съжалявам, аз също нося вина за това, което е било в миналото” – отговорих смирено аз.

-         „Не съжалявайте,” усмихна се Тя, „сега ще ви донеса чай да си починете от дългото пътуване.”

-         „Моля Ви, недейте,” казах аз, „не съм реален, не ми трябва чай... особено ако на Вас ще ви коства усилия!”

-         „Ако не сте реален, то и моите усилия не са реални! Какъв е проблема тогава!”, каза момичето, слагайки една чашка чай пред мен.

-         „Моля Ви се, така ще съм Ви длъжен още много преди да съм Ви видял! А и макар този свят да не е реален, Вашата красота е повече от истинска! Да сте виждала цвете, което като покара да не е красиво? И Вие, някой ден като се родите, ще сте изящна и красива, както е изящно и красиво още непокаралото цвете! Темпоралия е невероятно сила, но дори тя е неспособна да пресъздаде напълно нещо толкова прекрасно като Вас! Не заслужавам жестове от Добрина като Вашата!” – казах гузно аз.

Тогава Тя се усмихна, така че и Слънцето да не може да я конкурира със своята Светлина. Погледна ме и ми каза:

 

-         „Някой ден в бъдещето, когато аз съм реална, дали ще си спомня този ден, още преди да се родя, когато ти беше тук? Дали ще сложа две чаши чай на масата, дали ще се чудя какво ме е подбудило да го сторя? Дано миналото се оправи и с него настоящето стане по-справедливо. Нека сега ти покажа пътя към подземния град на бунтовниците...”

 

Много исках да Й обещая, че всичко ще е наред. Да обещая, че ще сторя нужното и света ще е по-добър към Нея, като стане време да се роди. Но нали съм слаб... що за наглост би било да кажа нещо такова, когато нямам още силите да го направя! Можех само да се надявам и да Я последвам. Тя повдигна един килим в далечния ъгъл на малката къщичка, с което разкри входа към подземна пещера. Слизайки по стълбата от къщата към пещерата, видях едно удовлетворение в очите Й. Това беше удовлетворението от това, че е успяла да покаже на още един Пътя към Свободата. А в Нея имаше толкова тъга... също толкова колкото беше красотата в Нея! „Не искаше ли и Тя да се освободи” – питах се аз. „Разбира се, че иска – затова е толкова тъжна!” – отговарях си на собствените мисли, докато слизах бавно по стълбата... а когато стъпих долу, чух прекрасния асонанс на затварящия се капак и нежната сълза, която освети пътя в Тъмнината.

 

 

ПРЕХОД 1 – ПЪТЯ КЪМ СВОБОДАТА

 

Пещерата беше тъмна, беше влажна... беше толкова гореща. Беше стръмна, хлъзгава. Беше изпълнена с препятствия, беше като тест за духа на този, който минава през нея.

 

Аз лесно можеше да се телепортирам в нейния край. Но не го направих – защото пътя към Свободата винаги е труден! Нека свиквам!

 

 

 

ЧАСТ 4 – ПОДЗЕМНИЯ ГРАД НА БУНТОВНИЦИТЕ

 

 

 

Най-накрая пристигнах в мечтаната дестинация, но тя не беше толкова приказна, колкото си представях. Всичко беше малко, тясно, влажно. Всичко беше покрито с кал и пепел, но въпреки това беше много по-чисто от лъскавите улици на Модерум или пък блясъка на ценни метали в Ауруминиум. Имаше една странна романтика в това, което виждах пред себе си. Исках да науча повече за това място и затова се приближих до един от обитателите му и го попитах:

 

-         „Какво е чувството да постигнеш Свобода със собствените си сили?”

-         „Свобода? Къде виждаш Свобода тук? Свободно ли се гърчим като насекоми из дебрите на тази пещера? Свободни ли са Светлите, дошли тук, без да могат да видят Светлината?” – отговори ми с явен неприязън бунтовникът.

-         „По-добре е, отколкото да си затворен в онези отвратителни градове на сивите отгоре, нали? Там не само тялото ти няма да е свободно, но и душата!” – казах уверено аз.

-         „Жалко е да търсиш по-малкото зло, още по-жалко е да му се радваш!” – отвърна ми бунтарят.

 

Тогава до нас се приближи една от Светлите, чиято Светлина не беше ни най-малко затъмнена от непрогледната пещера. Погледна ни и ни каза:

 

-         „Това е гост, който е дошъл от друго време. По-добре е да узнае какво се случва днес, макар и да е малък шанса, може и да може да помогне.”

-         „Щом това ще Ви зарадва ще му разкажа историята на нашето време.” – каза мрачния революционер и почна да разказва – „Знаеш, преди години Бунтовникът от Лунаториум започна война срещу сивите. Вярно е, че никой никога не е постигал такава победа срещу онези нищожества, но делото му беше половинчато! Признавам – той и Съюзниците успяха да направят много – голяма част от нашата съпротива избяга оттук и отиде сред звездите... Светлите най-накрая могат да бъдат спокойни и свободни, а останалите бунтовници могат да готвят планове за налагане на окончателна справедливост тук, на тази Земя. Но какво от това? Ние продължаваме да сме роби тук долу. Всеки ден някой от нас умира в бой със сивите, всеки ден някоя от Светлите бива изпратена на онова отвратително място на червената звезда... онзи затвор! Поне ги е страх да нараняват Светлите. Знаят, че Бунтовникът ще прелети звездите, само и само да ги избие, ако направят нещо толкова ужасно! Говорим, че ще направим нужното тук, че ще повторим, дори надминем успеха на Бунтовникът от Лунаториум... но единственото, което правим е да освобождаваме и без това Свободните Светли от онзи долен затвор на Марс! Нищо не сме постигнали! Нищо... но аз съм твърдо решен да продължа да се боря! Скоро заминаваме към червения затвор, за да прочистим поне звездите от мръсотията на сивите!”

-         „Ела с нас,” каза тихо Светлото същество, „можеш да научиш нещо полезно от нашето пътешествие сред космоса!”

-         „Разбира се!” – отговорих с нескрито нетърпение и превъртях времето с няколко дена напред, когато трябваше да отпътуваме към небесната шир.

 

 

 

ПРЕХОД 2 – ПЪТЯТ КЪМ КОСМИЧЕСКИЯ ЕСКАЛАТОР

 

Когато настъпи дългоочаквания момент, без думи, без звук, бунтовниците се събраха на уреченото място, като с тях бе и Светлото същество и тръгнахме. Но не с космически кораб, а тръгнахме пеша към един от далечните краища на пещерата. Минаха може би 7-8 часа в ходене из мрачните подземни коридори, когато най-накрая стигнахме до повърхността, където видях паркирана една изгнила и очевидно западнала кола, която въпреки всичко изглеждаше като да е направена доста след нашето време. Това беше интересно преживяване, защото хората винаги възприемат новото като ново и не биха го асоциирали с ръждясала стара бракма. А тя беше на повече от 30 години... За мое учудване обаче тя запали и ние тръгнахме към място, което наричаха „Космически ескалатор”. Обясниха ми, че такова устройство е нужно, защото не всеки може да издържи редовно излитане от Земята с космически кораб, а ескалаторите предлагат много по-плавно ускорение до края на атмосферата.

            Пътя ни минаваше изцяло през пустиня и меланхолията на безкрайния пясъчен хоризонт почна плавно да ме обзема. Мина малко време и реших да видя колко бързо се движим. Попитах шофьора на колата, а той ми отговори:

 

-         „Бавничко се движим, понеже тази машина отдавна не е способна да се кара бързо... някъде към 300-320 км/ч.

 

„Технологиите бързо се развиват”, казах си наум... да можеше и душата така да бъде! Така в размишления и в прегръдката на пясъчната безкрайност стигнахме до една огромна и изключително висока постройка, която светеше толкова ярко дори и през деня. Това беше сякаш хвърлена ръкавица към Слънцето – един вид предизвикателство кой е по-високо и кой свети повече. Пред нея имаше тълпи от хора и сякаш половината пустиня беше запълнена от превозни средства, разтоварващи пътниците си тук. Попитах:

 

-         „Това ли е нашата дестинация?”

-         „Не.” – отговори през смях шофьора на колата.

 

Минаха може би още 20 минути, когато изведнъж от небето падна един огромен метален панел буквално на метри от колата. Попитах какво е това, а бунтовниците в един глас ми казаха:

 

-         „Нашата дестинация.. или поне част от нея!”

 

Тогава видях в далечината да се извисява една, подобна на предишната, постройка, която изглеждаше някак различно. Като стигнахме до нея видях и защо – целия ескалатор беше полуразрушен като през известно време вятърът събаряше части от конструкцията, подобно на тази, която почти не ни удари. Когато слязохме от колата нещата определено не се оправиха. От мястото където спряхме до входа на ескалатора, станаха 3 престрелки между враждуващи трафиканти на космически наркотици, много популярни в това време, както и един пиратски кораб, който беше ударен от Земната противокосмическа защита, се разби на парчета при неуспешен опит за аварийно кацане. „След като и това преживяхме, значи и този ретро ескалатор няма да е проблем”, вдъхвах си кураж на ум. Въпреки това, смелостта ми понесе сериозен удар, когато видях нашето превозно средство към звездите. Трудно можеше да се повярва, че това пред мен бе космически кораб, защото приличаше на антика, цялото ръждясало и разпродупчено в следствие на множеството нелегални круизи, които бе направило. Обърнах се и казах на бунтовниците:

 

-         „Това прилича на музеен експонат от някоя война!”

-         „Разбира се, ние го откраднахме от един музей не преди дълго!” – отговори с очевидно задоволство един от бунтарите – „Да се качваме!”

 

Качихме се. Малкото останали работещи лампи в кабината се запалиха. Светлините на ескалатора светнаха и тогава се усети един силен удар, който почна да ни тласка нагоре. Нашето изкачване беше съпроводено от откровено плашещи звуци идващи и от ескалатора и от нашия ретро кораб. Когато нервите и ламарината бяха на път да се предадат изведнъж всичко се успокои и тогава осъзнах, че вече съм в космоса!

 

 

ПРЕХОД 3 – ПОЛЕТА КЪМ ЛУНАТА – СПЪТНИКА НА ПРЕСТЪПНОСТТА

 

Почти се бях успокоил след тежкото изкачване към орбитата на Земята, когато покрай нас почнаха да се взривяват боеприпаси. Опитния пилот от съпротивата умело избягваше вражеския огън и не след дълго бяхме извън ефективния обсег на Земната противокосмическа отбрана на сивите. Въпреки всичко, обаче, това не беше края на нашите проблеми. Макар и да се движихме доста бързо бяхме прихванати от една ескадрила анти-бунтовнически самолети, пилотирани от генетично програмирани пилоти, на които не можехме да избягаме с раздрънкания кораб, който имахме. Тогава, малко изненадващо пилота на нашия апарат се провикна:

 

-         „Хванахме ви!”

 

И сякаш от нищото една група изтребители се появи и свали всички вражески кораби.

 

-         „Това е част от космическата дивизия на Съпротивата! С техните способности и технологията на Съюзниците, нищо не може да им се опре!” – каза възторжено един от бунтовниците.

 

По този начин, необезпокоявани и придружени от приятелски конвой, ние пристигнахме на Луната. От космоса се виждаше повърхността на спътника изпълнена с кратери, в повечето от които се беше сгушила базата на някой криминален картел.

 

 

 

ЧАСТ 5 – ДРОГЕРИУМ - ЛУННИЯ ГРАД НА ПРЕСТЪПНИЦИТЕ

 

 

 

            Луната бе станала едно наистина странно място. Кръжейки близко до повърхността на тази малка звезда, холограми ни призоваваха да се отбием в барове, където андроиди проституират, в нелегални Лунни казина, да пробваме така търсените космически наркотици... беше пълно с множество нелегални предприятия, които за сметка на това привличаха много туристи от Земята, както и странстващи пирати и контрабандисти. Моите спътници ми обясниха, че това се дължи главно на факта, че Луната е била първото колонизирано небесно тяло. Въпреки че живота в космоса винаги е бил човешка мечта, условията за живот там никога не са били дори близки до тези на Земята. Това е породило нуждата да се изпращат там само по-бедните, както и току-що освободени престъпници, за да може да се съхранят ресурсите на синята планета... нататък всичко е логика. А ние се бяхме запътили към месния оръжеен дилър, който щеше да спомогне революцията.

            Когато попитах дали дилъра е част от Съпротивата, подигравателно ми отговориха, че той е част от тези, които му платят достатъчно. Пристигайки пред магазина за оръжия, на който пишеше „Най-добрия ви приятел за най-лошите ви врагове” бях изненадан от предлагания асортимент... дори от начина, по който някои неща се продаваха. За пример, патрони се купуваха от една машина, много подобна на машините за кафе в нашето време. Когато продавачът попита за какво ни трябват оръжия, бунтовниците му подадоха предварително изработен списък, като с него оставиха и един огромен диамант с плътен виолетов оттенък. Попитах, откъде имат такова нещо, а те ми отговориха:

 

-         „Много просто, на Лунатория е пълно с такива камъни – те са като калта на Земята – нямат свършване.”

 

След това ми обясниха, че на тази далечна звезда – Лунатория, живее Бунтовникът - цялата покрита с виолетово-блестящи диаманти, които водят тези, които искат да се борят като част от революцията. Исках да отида на това място. Силно исках. Но преди това трябваше да напуснем Дрогериум и да се запътим към Марс, където Съдбата чакаше сивите!

 

ПРЕХОД 4 – ПОЛЕТА КЪМ МАРС – ЧЕРВЕНИЯ ЗАТВОР

 

След като излетяхме от Луната, два от самолетите на бунтовническата ескадрила, която ни беше помогнала по-рано, се приближиха към нас и закачиха на космическата ни бракма два допълнителни двигателя, които да ни закарат до Марс. Докато те се отдалечаваха, нашия пилот насочваше кораба към координатите, които един от бунтовниците пресмяташе с нечовешка скорост. Когато всичко беше готово, на полуизгорелия холограмен монитор по средата на отделението за пътници се изписа:

 

ВНИМАНИЕ! СЛЕДВА УСКОРЕНИЕ!

-         „Излитаме за Марс!”

 

ВНИМАНИЕ! УПРАВЛЕНИЕТО Е ВЕЧЕ НЕВЪЗМОЖНО!

-         „С тази скорост нашата реликва не може да маневрира!”

 

ВНИМАНИЕ, ВНИМАНИЕ! СЛЕДВА КОСМИЧЕСКА ДЕПРЕСИЯ!

-         „Няма да е по-зле от това, да гледаш сивите!” – казаха дружно бунтовниците, докато постоянното ускорение ни притискаше силно към седалките.

 

 

 

ЧАСТ 6 – МАРС – ЧЕРВЕНИЯ ЗАТВОР

 

 

 

Превъртях времето напред, когато вече се бяхме доближили до Марс. Каквото преди дни беше една едва забележима червеникава точка из безкрайното небе, сега изглеждаше като море от огън, готово да погълне духа на всеки, който има смелостта или нещастието да стъпи там. Очаквах скоро да почнат да стрелят по нас, но за мое учудване нямаше никаква съпротива почти до момента, в който кацнахме. Когато попитах за причината, ми отговориха, че нищо, което сивите имат не може да се противопостави на космическата дивизия на Съпротивата, която успешно на няколко пъти е сваляла орбиталната защита на Марс. Стъпвайки на повърхността, бях запленен от странната смесица на ледените облаци високо над нас и присветващите детонации на експлозиви до мен. Тичакайки с всички сили към затвора, пробивайки си път пред глутниците сиви, осъзнах, че това не е лошо място... нищо в природата не е само лошо. Просто е поредното място, което сивите са развалили. Ако имаш очите и душата, можеш да намериш красотата и романтиката дори и на места, където не би предположил. Природата е запленяваща! Запленяващо е как толкова топлите пясъчно червени цветове могат да греят толкова студено. Запленяващо е как ледените облаци формират скулптори невиждани преди. Всичко може да ме заплени... но не и сивите!

 

Въпреки съпротивата, която срещнахме, не след дълго успяхме да нахлуем в затвора. Той, от своя страна беше изпълнен с капани и множество невиждани от мен системи за сигурност. Имаше невидими прегради, лазерни самонасочващи се оръжия, роботизирани стражи...но нищо не можеше да спре порива на революцията! Бунтовниците смазваха съпротивата на сивите и техните роботи. Не след дълго се озовахме до сектора, заради който бяхме там – отделението, където държаха Светлите. Нахлувайки вътре, видях една структура от прегради и автоматизирани анти-бунтовнически оръжия. Преминавайки от кръг в кръг на защита, отпора на сивите ставаше все по-силен, но нищо не можеше да спре бунтарите по пътя на правдата. Когато най-накрая стигнахме до центъра на този сектор от затвора, пред мен се откри удивителна гледка – по средата на едно малко бяло помещение, седеше една от Светлите. Тя беше толкова красива, че лесно компенсираше цялата низост и сивост на марсианския затвор. Когато видя цялата група бунтовници, пропътували милиони километри, Тя, с ненужна плахост и благодарност, каза:

 

-         „Вие не трябваше да идвате само заради мен... не е нужно да се жертва толкова много, само заради една от нас.”

-         „Напротив!” – провикнаха се гордо всички – „Ние сме тези, които не заслужаваме Вашата красота! Вашите очи си заслужават всяко пътуване – било и то през цялата Вселена! Вашата усмивка, заради нея си заслужава да се бориш цяла вечност! Вашата душа... заради нея си заслужава вечността в мъка и смърт да я прекараш!”

 

А аз се бях приближил до невидимата преграда, която ни разделяше от Нея. Ако използвах силите на Темпоралия, лесно щях да я премахна. Но дали бих имал силите самия аз да го направя? Дали съм достоен дори да помагам на тези прекрасни Светли същества? Страхливец като мен може само да се крие зад Измерението на Мечтите и да иска... да иска всичко да е по-добре, да дойде правдата. Аз можех само да коленича пред невидимата решетка, недостоен да погледна в очите една от тези, които заслужават, но не получават справедливост. Аз съм като сивите! Моята неспособност им е съучастник! Седях долу на земята, където ми е мястото. А Тя стана, направи няколко крачки и се озова непосредствено до мен. Погледна ме и ми каза:

 

-         „Защо седиш долу на земята?”

-         „Аз съм недостоен да Ви помагам! Вие и сама можете да преминете през всяка преграда!” – отговорих аз.

-         „Преграда?” – попита тя – „Тук никога не е имало преграда – просто досега нямаше къде да отида.”

 

И така, с нежна усмивка на лицето, Тя се запъти по пътя, създаден чрез бунта, вдъхновен от Нейната красота... а аз седях затворен в собствената си въображаема решетка – без начин да изляза. Бях се затворил в собствените си ограничения.

 

-         „Ела,” каза Тя, „твоето пътешествие още не е свършило.”

 

Вбесих се! Бях бесен на себе си! Вбесяваше ме факта, че вместо да се боря за сила, седях и се самосъжалявах в собствената си бездарност!

 

-         „Нека!” – казах си наум – „Нека изживея всяка своя слабост! Нека бъда погнусен от нея и нека я превърна в смелост! Нека я превърна в сила!”

 

Така, с нов опит и нов спътник, излязохме от това отвратително място и се запътихме към мястото, където кацнахме. За мое учудване, до нашата космическа таратайка имаше приземен чисто бял кораб, какъвто дори във фантазиите ми не съм си представял, че съществува. Пред него чакаше тази от Светлите, която дойде дотук с мен и бунтовниците.

 

- „Пътешественико!” – каза въодушевено тя – „Ела, ако искаш да видиш светове, които не си си и представял!”

 

 

ПРЕХОД 5 – ПОЛЕТА ПРЕЗ ЗВЕЗДИТЕ КЪМ ЕВРОПА – ЛУНАТА НА СВЕТЛИТЕ

 

 

Кораба, който Светлите ползваха, беше чисто бял отвън, в елипсовидна форма. Вътре, пода, стените и тавана бяха прозрачни и през тях можеше да се види цялата прелест на звездите, на планетите... можеше да се наблюдават преминаващите комети и мрачните луни. Можеше да се видят невиждани от човек неща... но какво от това. Да не съм луд да гледам космическата шир! До мен блестяха силно, със Светлината на галактики, две прекрасни същества!

 

 

 

ЧАСТ 7 – ЕВРОПА – ЛУНАТА НА СВЕТЛИТЕ

 

 

 

Кацайки на Европа, леденият спътник на Юпитер, пред мен се разкри една невероятна, но едновременно с това и изключително топла гледка. На ледената повърхност се разхождаха без грижи, без проблеми Светлите. Те бяха обвити от невидим, но нежен щит, който даваше въздух и топлина. Малка светлинка, по средата на щита даваше по малко Светлина, която не можеше да конкурира тяхната.

 

-         „Най-накрая добрината не се наказва! Най-накрая Свободата се върна при тези, които така лесно я дават!” – казах възторжено аз, коленичейки на метри от кораба.

-         „Защо коленичиш?” – попита ме една от Светлите.

-         „Коленича от радост!” – отговорих аз – „Коленича, защото намерих смисъл – защото намерих място, където с радост мога да сведа глава пред всички вас, които толкова го заслужават!”

-         „Ти трябва да си този, който иска да види Бунтовникът.” – правилно предположи друга от Светлите – „Ела, има къде да почиваш.”

 

Щях да обясня, че нямам нужда от почивка... но що за наглост би било да настоявам да седя на площада изпълнен от Светлите! По-добре да се скрия някъде на тъмно – където ми е мястото! А Светлото същество почна да ме води през тайнствен коридор, по средата на площада. След малко ходене надолу, стигнахме до нивото, където леда на Европа отстъпваше място на животворна вода. А още малко по-надолу се настаних в малка, леко осветена стаичка, където трябваше да изчакам няколко дена, преди да мога да потегля за срещата с Бунтовникът. Легнах на мекото легло, направено по незнайна от мен технология. Погледнах нагоре и видях как във водата плуват множество извънземни рибки – пъстри и в странни форми... а аз толкова нагло исках да съм горе, при Светлите.

 

-         „Недопустимо” – казах си – „нямам право на такива мисли!”

 

И превъртях времето напред, докато стана време да се запътим към Лунатория – Луната на съпротивата.

 

 

ПРЕХОД 5 – ПОЛЕТА КЪМ ЛУНАТОРИЯ – ЧАСТ 1

 

Спомням си бегло това пътуване. Знаех, че трябва да прекосим няколко звездни системи, докато стигнем заветната луна. Спомням си как много тайнствени светове, много невиждани звезди минаваха покрай мен... но аз не видях нищо – защото толкова силно се бях захласнал в красотата на тази, която пътуваше с мен.

 

 

 

ЧАСТ 8 – ТИРАМОД – АСТЕРОИДА НА МАШИНИТЕ

 

 

 

Когато се осъзнах бяхме далеч от Европа, заградени от всички страни от странни космически кораби. Тяхната структура беше такава, че лесно се разпознаваше, че са безпилотни. Попитах, с цялата си незаслужена наглост, тази от Светлите, която пътуваше с мен какво се случва, а Тя обясни, че сме прихванати от силите за борба с бунта на Тирамод. А Тирамод беше един астероид, може би с няколко квадратни километра площ, който беше изпълнен само с машини. Нямаше грам душа там – пустош! Колко много приличаше на света, който сивите бяха създали на Земята! Светлото същество ми обясни, че в опита си да спрат Бунтовникът, онези долни нищожества са изпратили самовъзпроивеждащи се машини, които са много по-ефективни в борбата срещу справедливостта. Без души и без страх, бунтовниците не им влияят толкова силно, колкото на страхливите им производители. И когато очаквах роботите да почнат да стрелят по нас и да ни свалят на астероида, където щяхме да копаем живителните за тях метали до края на живота ни, те Я видяха, засрамиха се и ни пуснаха да продължим.

 

-         „Не само слепия, не само този, който няма очи, дори тези които нямат душа се възхищават от Вашата красота!” – възкликнах аз.

-         „Дали разбират красотата... или ги е страх, че Бунтовникът ще се ядоса?” – каза ми през нежна усмивка тази от Светлите, която водеше пътя, към луната на сивите кошмари!

 

 

ЧАСТ 9 – ЛУНАТОРИЯ – ЛУНАТА НА БУНТА

 

 

 

След краткото задържане на Тирамод трябваха буквално няколко минути, за да стигнем до Лунатория. А красотата на тази студена луна беше пленяваща – цялата беше черна, като виолетови отблясъци я осветяваха. Чак когато кацнахме на нея видях, че блясъка идва от огромни виолетови диаманти, които лесно надминаваха човешкия ръст. Дали това не беше поредната революция, която е била параван, прикривал алчността на лидерите си? Трябваше да разбера! Затова с цял глас призовах Бунтовникът да дойде! Тогава осъзнах мрачните очи на тъмни силуети, които ме гледаха през виолетовите сенки. Толкова настоятелно искаха живота ми... толкова запленяващо! И тогава от някоя дълбока пещера, от някоя бездънна пропаст, през някоя непреодолима скала се яви една сянка, силует, тъмен призрачен герой! Огромен, като великан, той се извисяваше над всички други. Той лесно беше звярът на зверовете!

 

-         „Питай!” – викна, с което взриви поредната вълна кораби от Тирамод!

-         „Революцията заради тези диаманти ли беше? Знаеш ли как живеят Светлите на изоставената от теб Земя?!” – попитах уверено аз!

-         „Заради диамантите ми трябва тази луна!” – каза Бунтовникът и хвърли едно парче диамант по Тирамод – „Да не мислиш, че и аз не искам да бъдат Светлите щастливи!” – след което се чу взрив от простреляна от диамант фабрика на Тирамод!

-         „Светлите? Та ти разбираш ли въобще от красота?” – извиках аз.

 

А Бунтовникът каза:

 

- „Красотата... в онзи изгнил свят – там далече сред звездите, красотата е станала обидна дума! Какво е красиво там?! Красиви са кухите машини! Красиви са вулгарните неща! Красиво е неестественото! „Красиво” е долна дума, която се казва, за да се извлече полза! Няма я вече думата „Красива”!

            Как да кажа, на някоя от Светлите, че е красива?! Как, като тази дума се употребява, за да се претвори сексуалния нагон на онези сиви нищожества, в нещо, което напомня за света на Светлите! В какво виждат сивите красота?... виждат я в гримове, виждат я в показни и развратни дрехи... виждат... те нищо не виждат! Те гледат... гледат в тялото, както месаря гледа в трупа на животно – хубав крак, хубав бут... хубави ребра... прекрасно! Толкова прекрасно виждат, че ми идва да повърна!

            Красиво... с мазните си угоени ръце опитват да се докоснат, до това, което смятат за красиво. Не защото го обичат – та те са боклуци – те не могат да обичат! За тях не е важна красотата... то за тях я няма! За тях е важно да имат... за тях е важно да използват и да знаят, че са по-велики от красивото... от красотата – защото могат да я притежават! С леко наказание ги наказах!

            Красотата – не обичам тази дума! Тя е обидна... обидна до погнуса! Не можеш да кажеш на нещо, което е толкова красиво „красиво”! Ще го обидиш! Аз съм чудовище – ръцете ми в кръв са потопени... надълбоко... аз не мога да искам, да мечтая да видя тези Светли същества. Но някой ден, ако имам наглостта да успея – няма да Й кажа колко е красива – ще Й го покажа, ако ще живота си да дам.

 

*Рече Бунтовникът и мълния удари Тирамод*

 

-         „Чудовище, защо си чудовище?”, попитах.

 

А Бунтовникът каза:

 

Чудовище съм! Отровно чудовище съм аз! Звяр! Животно, ненаситно да убива! Толкова сиви със собствените си ръце избих! А колко още има! Колко много още имам да избивам! Ръцете ми в кръв са потопени! Но това е нищо – нищо в сравнение с кръвта, която в главата ми бушува! Ума ми с кръв е залян! Мечтая, мечтая силно за кръвта, с която някой ден света ще напоя! И ако някой ден натровя Земята с кръвта на сивите – съжалявам! – но нито един от тях няма да оставя!

 

*Рече Бунтовникът и град удари Тирамод*

 

-         „сивите, какво им стори на сивите?”, попитах.

 

А Бунтовникът каза:

 

сивите? Те за убийство са създадени! Няма полза от тях – само смъртта им е полезна! Първо ги събрах в моя Лунаториум – мястото за лудите!... и там ги затворих – после ги запалих! – живи да горят! – да видят какво е цял живот душата ти напразно да кипи, напразно да гори! Малко наказание ги наказах – трябваше да се върна, наново да ги изгоря! После и останалите сиви нападнах – бих се с тях хиляда дена без да спра, без да спя! Храних се с ярост, жаждата ми с кръв потисках! Тогава Съюзниците дойдоха и внесоха ред! Слаб съм! Трябва още сила!

 

*Рече Бунтовникът и земетресение удари Тирамод*

 

- „Съюзниците, кои са Съюзниците?”

 

А Бунтовникът каза:

 

Съюзниците дойдоха от звездите, защото красотата на Светлите цялата Вселена осветява! Страх ги бе натъмно да живеят, затова дойдоха!

 

*Рече Бунтовникът и експлозия удари Тирамод*

 

-         :”Бунта, какво предизвика бунта?”

 

А Бунтовникът каза:

 

Светлите! Те могат да ме гледат без да виждат чудовище.... как! Питам се как е възможно, като целия съм окъпан в кръв. Питам се как могат да гледат нещо толкова грозно като мен, когато те са толкова красиви! Няма да намеря отговора на това... нищо няма да намеря – защото още съм слаб и нищо не мога да направя! Имам цял свят, но това е нищо, когато Я няма Нея! НИЩО! Имам всички диаманти на света, имам космически кораби, имам... нищо нямам! Когато Нея Я няма, всичко липсва. Що за наглост би било да искам да Я обичам, когато съм толкова слаб?! Исках сила! Затова поисках бунта! Исках мъдрост! Затова поисках бунта! Искам да стана повече! Затова поисках болка!

 

*Рече Бунтовникът и астероид удари Тирамод*

 

-         „Ето,” каза Бунтовникът отсичайки една планина на Тирамод – „вземи моя дневник и го прочети като стане време!”

-         „Този свят е нереален – като се събудя всичко ще изчезне!” – казах настойчиво аз.

-         „Ще се запази!” – извика Бунтовникът, унищожавайки две нефтови находища на Тирамод – „Аз правя какво си искам – дори в чуждите мечти!”

 

 

*Рече Бунтовникът и ме изпрати заедно с един бунтар и тази от Светлите, с която пристигнахме, да отида на заседанието на Лигата на извънземните, знаейки, че скоро ще изтече времето на Темпоралия*

 

ПРЕХОД 6 – ОТ ЛУНАТОРИЯ КЪМ =!А!=

 

!!! СВРЪХСКОРОСТ – ИНТЕЛЕКТА НЕВЪЗМОЖЕН !!!

 

                        НО КРАСОТАТА НА СВЕТЛИТЕ ОЩЕ БЛЕСТИ!!!!

 

 

 

ЧАСТ 10 – =!А!= - ПЛАНЕТАТА НА СЪВЕТА НА ЛИГАТА НА ИЗВЪНЗЕМНИТЕ

 

 

Беше сякаш миг, откакто отпътувахме от Лунатория и вече бяхме на една странна планета, далеч сред звездите. Цялата беше зелена и синя, като единственото, което показваше нивото на технологично развитие беше огромната космическа гара, високо над атмосферата, кръжаща в орбита. Направена с технология, която въобще не можех да разбера, тя постоянно приемаше и изпращаше кораби. Кацайки там, веднага се отправихме към срещата на Съюзниците, в която бунтаря и Светлото същество имаха своето място. От гарата до повърхността бяхме пренесени от невидимо поле, което плавно ни приземи на голяма скала, недокосната от никого. Самата скала беше с размери подобни на сграда, а върху нея седяха многообразни извънземни същества, дошли от далечни светове. Времето на Темпоралия бързо изтичаше, когато едно от извънземните се обърна към мен:

 

- „Пътешественико, приближи се да говорим!”

 

Доближих се до това странно същество, което нямаше тяло, а приличаше много повече на облак прах. Помислих си, че света е истински голям и в него има многобройни същества, които човек не може да си представи. Толкова много извънземни бях видял през този мой сън, че в главата ми почна да нахлува мисълта, че Темпоралия никога не е била истинска. Тогава извънземното ми каза:

 

-         „Истина е, пътешественико, всичко е истина!”

-         „Как разбрахте какво си мисля?” – попитах изненадано аз.

-         „Аз виждам всички мисли. Аз чувам всички знания. За мен времето и пространството не са концепция. Темпоралия... това навява спомени от преди милион години!” – отвърна прахообразното същество – „На въпроса ти за това, защо тази планета не е пипната от нас, мога да кажа, че всеки свят си има своето право на развитие, че технологията, която хората познават, която руши Природата, отдавна е нещо немислимо. Нека живее Красотата!

 

На въпроса ти защо помогнахме на Бунтовникът, мога да кажа, че устремената към Свобода душа е феномен, който интелекта цени! Само желанието за Свобода води към развитие! А и що за изроди бихме били, ако оставим някоя от Светлите да страда сред сивите!

 

На въпроса ти защо сме толкова различни, от представата за извънземни, мога да кажа, че има много живот и много красота на тази Вселена! Всеки камък има душа, всяка прашинка е жива по свое му! Интелектуално неразвити същества като хората не могат да знаят и частица за същността на живота – затова и така лесно го унищожават!

 

На въпроса ти какво ще стане оттук нататък не мога да ти отговоря – така минало ще се промени! Но преди да изтече Темпоралия, можеш да видиш сам за себе си какво е бъдещето!”

 

И след като облакообразното извънземно ми отговори на въпроси, които дори не бях задал, почнах да превъртам времето напред. Видях една огромна флотилия от кораби как тръгва към Земята... обаче докато те се приближаваха към нашата родна планета, Темпоралия почна да се губи и аз бавно, но неизбежно, почнах да се връщам обратно към реалността, изминавайки в главата си наново вече минали път...

 

Колко хубави неща видях! Колко приказни места посетих! Как се радвам, че видях Светлите щастливи! Как се радвам, че има надежда за нашия несправедлив свят!

 

 

...и как искам да съм силен, за да стане бъдещето реалност!

 

 

ЧАСТ 1 – РЕАЛНОСТ.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Всички илюстрации Copyright© 2012 Diana Radeva

Текст Copyright© 2012 Ivan Radev