Ти си причината за всичко

                                                            (моят блян)

                         Любов! Красива и убийствена! Влюбваш се и сякаш летиш, но не отвърнат ли на чувствата ти, попадаш в бездна, бездна от страдание и болка. И толкова боли, боли, а ти не можеш да направиш нищо.

                         В началото ти се струва прекрасно, обнадежден, че всичко е възможно, че може би ще бъдеш щастлива, но когато прозреш истината, светът се сгромолясва пред очите ти и ти не можеш да направиш нищо. Стоиш и гледаш! Страдаш, защото не можеш да заповядаш на сърцето си, та на нечие чуждо ли? Не можеш да принудиш човек да обича, колкото и да ти се иска, не можеш. Просто трябва да се примириш и да продължаваш напред. Но не е лесно! Как да кажеш на сърцето си "забрави"?

                      Как, като в него бушува пожар, пожар, изгарящ всичко, изпепеляващ и душата, и сърцето, и малкия останал ти здрав разум. Как, като дори умът ти не желае да го изгони от мислите ти, като всяка секунда той е в съзнанието ти, като непрекъснато нахлува в сънищата ти, как? Как, като всяка частица от теб го търси, крещи името му? Как, като той е навсякъде? В живота, в сърцето, в душата, в мислите... Влязъл е под кожата ти и най-лошото е, че не си сигурна дали искаш да го изгониш. Разумът крещи "стига, забрави и продължи", но сърцето не желае, не желае да забрави нещо, уж, толкова красиво. А ти продължаваш да страдаш и да се измъчваш, да  грешиш непрестанно, да вършиш глупост след глупост. Но "Защо"?, търсиш отговора и не го намираш. Знаеш, че трябва да приключиш, да обърнеш нова страница, но не можеш, колкото и да прелистваш листовете, пак се връщаш към онази, оставила своя траен отпечатък в сърцето. И защо, защото любовта е жива, колкото и да желаеш да я погребеш, тя още е жива и да забравиш не можеш. Знаеш, че ще страдаш много, но какво от това, нима сега не страдаш, нима сърцето ти не се разкъсва от болка, нима сега ти е лесно, лутайки се в незнайни посоки. Не, не е лесно! Ти просто живееш, а не знаеш защо, търсиш смисъла, а не го намираш. Застанал си на кръстопът и се чудиш коя е вярната посока. Питаш се "защо", но нямаш отговор, не го намираш и всичко губи смисъл. Ти не живееш, а просто съществуваш, защото не знаеш как да живееш.

                     Любовта ти е дала крила, но и ги е отнела, дала ти е щастие, мечти, но и тях ти е отнела. Оставила ти е само болка. Болката от нещо неосъществимо. Нещо, оставило незаличима следа, нещо, разрушило всичко, нещо, накарало те да предадеш себе си. Тогава как, по дяволите, да забравиш. Как, като любовта ти е показала щастието и мигове наслада, но ти ги е отнела още преди да си вкусила от тях. Оставила те е сама с пропилени надежди, с болка, със сладкия спомен за нещо, което е можело, вероятно, да се осъществи. Останал е пожар от страдания, който те изгаря, а ти не можеш да го потушиш и се молиш да забравиш. Да забравиш всичко - и болката, и щастието. Да забравиш, че някога си обичала, да забравиш всичко, което те връща назад. Молиш се да не чувстваш вече нищо, молиш се всичко да отмине и да можеш да продължиш напред, без да обръщаш глава назад. Но, не, така не става. Не е толкова лесно. Не можеш да затвориш очи, да махнеш с ръка и нещата да са наред. Ако е истинско, болката не може да изчезне просто така, страданието не може да намалее за ден-два. Да забравиш някого отнема много време, да не говорим, че не винаги се получава. Единственото, което можеш да направиш, е да чакаш, да чакаш сърцето ти да се излекува, да чакаш да залепи парчетата. Но животът няма да свърши. Ти може да страдаш, но животът тече, не може да се върнеш назад, не може да изтриеш лошите моменти, колкото и да искаш. Това е като една река и не плуваш ли, потъваш... (Р)