~~Макар и да се чувствам безсилна, че не мога да променя нещата, аз знам, че един ден ще го направя.~~
Сама. Чувствам се така, сякаш светът ми ще се срути скоро, а всъщност самотата ме пронизва жестоко отвътре. Иска ми се да притъпя тази болка, но тя е вътре в мен и скоро не ще утихне. Имам чувството, че тези, които обичам трябва да бъдат далече от мен, за да бъда изпитана, за да бъде тестът създаден за мен – завършен. Трябва ли да минавам по този толкова каменист път, за да мога да намеря пълното щастие? Изпитвах го досега, чувствах се прекрасно, всичко вътре в мен бушуваше с пълни сили, но то приключи изведнъж, след като ме удари като гръм от ясно небе. Щастието изглежда е относително нещо. Изпитваш го до един момент, а в другия усещаш, че такова нещо няма в теб. Толкова много ли искам за да бъда щастлива? Трябва ли да бъде толкова кратко времето, на което мога да се нарадвам? Защо веднъж не ме послуша и не се застопори на едно място, да спре и животът все пак да си върви?! Едно нещо ...