Защо хората сме толкова жестоки? Защо не се изслушваме? Защо не си помагаме? Знам, че всички сме различни, че всеки избира пътя, по който да върви, но защо таим толкова омраза, толкова жестокост в сърцата си? Защо не се подкрепяме и не делим това, което имаме, с хората, които нямат нищо и си нуждаят от помощ? Защо, за да достигнем щастието, трябва да минем през толкова отровни мъки и страдания, през горчивата истина и през злото, което ни заобикаля? Защо не всички разбират какво е да имаш, но в същото време да имаш чувството, че нещо ти липсва? Не може ли ние хората да имаме доверие помежду си и да можем да прощаваме и да искаме прошка, когато се налага? Макар и едни да са бедни, други - богати, едни добри, други - лоши, все пак всички сме хора на този свят. Трябва да бъдем заедно и да се възползваме от всеки миг даден ни от господ, да го изживеем както можем, макар и понякога да допускаме грешки. А когато осъзнаем за тези грешки, до нас трябва да има човек, който отново да ни помогне да стъпим на краката си и отново да сме с гордо вдигната глава на този свят. Гордостта, достойнството, но най-вече здравето са най-важните неща на света. Ако живеем, за да причиняваме мъка на хората, какъв е смисълът? Какъв е смисълът да отнемаме на хората това, което ги прави щастливи? Защо си причиняваме непоправими болки? Болки, които ни отнемат добрите мигове от живота и такива, които раняват смъртоносно. Няма ли животът ни да минава по-леко, ако всички се интересуваме от страданията на другите и започнем да правим каквото можем, за да им помогнем? А защо пък не се опитаме да обикнем хората, които се нуждаят от обичта ни?

Моят съвет е: Бъди какъвто си, но не лишавай от обичта си, помощта си, но най-вече от човечността си!!!