"Те имат право да ни убиват,
а ние нямаме право на нищо..."
Много странна държава е моята България. Една такава - търпелива и смирена. И само мъката в състарените ù очи показват, че е жива...
Моята България е една такава поциганена, забравила миналото и героите си.
Моята България е една такава състарена, пълна с болка и мълчание.
Моята България седи и гледа турски сериали, и си кръщава децата Освалдо и Касандра..
Моята България всяка седмица погребва дете - понякога и по две... Не останаха деца... Не останаха места за копаене....
Моята България!...
"О, Българийо! За тебе те умряха! Една бе ти достойна зарад тях!"... Това беше казал едно време един от онези "забравените", но днес много малко хора помнят кой, пък камо ли какво е направил.
Днес потурчването ни, всъщност, е поциганяване, едно такова бавно унищожаване на всичко българско и родно. Всъщност, не толкова бавно, защото едно българско семейство едвам успява да отгледа едно дете, а някои имат и по осем.
Всъщност, те - децата - не са виновни. Не ме разбирайте погрешно. Няма да забравя преди 5-6 години - първото ми заминаване за Щатите. Работех на басейн и веднага ми направи впечатление едно дете; първата ми мисъл - типично българско цигане. Е, да, оказах се права, с уточнението, че това дете беше осиновено преди 13 години, имаше отличие от олимпиада по математика и физика, и беше в отбора по плуване.
Как беше преди '89-а, всъщност, не знам. Била съм ненавършила 10 години. Но помня дъртия циганин, дето живееше до нашата къща - съдираше си задника от работа. И след като старият се помина, почнаха кражбите...
Не плюйте политиците, не плюйте държавата. Не се залъгвайте. Който и да дойде на власт, нищо не би се променило. След някоя и друга година ще станат повече от нас. Ще си изберат президент, премиери ще ни затворят в гетата. Няма да има училища, няма да има университети - ще заприличаме на един разграбен цигански панаир, в който по цял ден се събира старо желязо, ма'ат се гюбеци и хората се избиват за нищо.
Помните ли село Мечка? Аз надали ще го забравя. Много трудно е да гледаш стари хора да пълнят очите си с истински сълзи. Същите стари хора, дето цял живот са работили - като роби.
Плачи, Българийо! Утре ще погребеш две деца. Гяурчета... (Та дори и турците ги е било страх да ни наричат така...)
Поредните две...
Не последните!
Другата седмица пак.
Бог високо, Цар далеко!...
В Катуница!
Пази Боже!
© Диана Димитрова Todos los derechos reservados