Без да сме психолози или педиатри ние знаем, че децата са най-доброто и най-невинно съществуващото. Без тях светът би бил още по-жесток, по-зъл и по-циничен. Децата са движещата сила на света. Те са свежият въздух за обремененият и изтерзан родител и укротители на неговите житейски бури и страсти. Всяка вечер милиони родители ще се приберат вкъщи – изнервени, изморени, дори разгневени, някой от тях – отчаяни и съсипани от немотия и проблеми, и там в семейното огнище, ще ги очакват две прострени ръчички, които ще ги прегърнат и ще облекчат страданията им, ще влеят нови живителни сили в изнурения им дух и всички техни мъки и грижи ще се разсеят, както слънчевите лъчи прогонват мъглата.

Убеден съм, че множество трагедии и злодейства са възпрепятствани по тоя начин чрез децата. Eто един баща, например, който обича да си попийва и който има лош нрав. Той не е собствено лош човек, но има бурен характер, който често не сдържа, „нещо го кара да отвътре“.

Той не вярва в Бога, не вярва в нищо, не вярва в себе си дори! И ето, тоя човек си седи в задимената кръчма и се налива, вайка се за поредния ялов ден, абсолютно абдикирал е към грижите за семейството си, и наедно с това забравил за рожбата си вкъщи.

Притежател на чисто новичък Макаров, прилежно скрит изпод жилетката му, тоя българин излиза мъртво пиян на улицата посред топлия летен ден и му хрумва, че ще се разходи през парковите алеи, защото му е гузно да се връща вкъщи. Навън все още се забелязват майки с колички и дечица; свечерява се, но е горещо. Погледът му е леко замрежен, сърцето му бие учестено, умът му е замъглен.

Точно в тоя момент му идва на ум чудовищната мисъл, че не желае повече да живее, че му е писнало някакви малки зализани човечета с очила и костюми да дирижират живота му; че му е дотегнало от всичко, от пиянството му, от вечните кавги с жена му за бутилката, с две думи отвращава го всеки и всичко! Така безразборно и рязко той свива към шубрака, вади прилежно скрития в жилетката си пистолет и насочва дулото към слепоочието си...

И в същия миг става чудо! Иззад храстите се подава първо някаква детска топчица, която го кара да отскочи назад и да прибере пистолета си, а след това изскача и едно малко момиченце, което е хукнало след нея. Детето вижда объркания човек и като му се усмихва с широката си детска невинна усмивка, го кара да му подаде гумения овал. Сините ѝ очички го гледат нежно и по детински отразяват всичко, за което човек желае да живее и което е загубил. Точно тук и сега, когато именно тоя нещастник иска да сложи край на живота си, идва това синеоко ангелче и му напомня за дъщеричката му, която го чака вкъщи. Напомня му, че ще я остави самичка, а майка ѝ ще направи вдовица, напомня му, че това е адска мисъл, че това е страшна пъклена мисъл!
 

В тая щастлива нощ, облян в сълзи и вече трезвен, се запътва към вкъщи, където е по-светло от всякога. Кой знае, тази случка би завършила дори съвсем оптимистично: таткото, може би, би оставил пиенето, би започнал да цени жена си, а лошото да търпи. Може би, би повярвал в Бога, а не в сянката си. Да даде Бог.

Такова влияние имат децата над болната човешка душа, когато е все още неопетнена от цинизма на света, който се стреми с всички сили да ограби тяхната чистота и да ги превърне във печални възрастни, които да поемат целия непосилен житейски товар върху плещите си.
 

***
 

А какво правим с децата си? И кога настъпва това „опетняване“ с цинизма на тоя свят? Кога детенцето започва да псува? Кога нашите пеленачета стават дръзки, инатливи и непослушни? Кога издънката на егоизма прораства в тях? Кога хлапетата омаловажават молбите на родителите си и ги неглижират с плашеща лекота?

Може би ще възразите, че това е характерно поведение у детето! А, дали? О, да, непременно децата са бунтари по природа, но ако влезем в по-дълбоките води на съвестта си, дали няма да открием нещо толкова очевидно, което ни избожда очите, но при никакви обстоятелства не признаваме? А именно и естествено, че копират със завидна прецизност всяко добро и зло у нас през тези най-уязвими техни годинки! И ако вадим от лошото съкровище, какво се случва?¹

– Ама чакайте сега, мразя вашия екстремизъм! Как може сополивецът да не е личност, индивидуалност, характер? Има си характер детето, природно е по-дивичко!

А нашият синковец не умее ли да послъгва? Не го ли е страх, когато го хванат в лъжа, не я ли омаловажава, не те ли лъже те в очичките, не удря ли братчето си и други деца? Не плаче ли насън, понеже тати го наругал предния ден и ударил красивото му личице със стиснати зъбки? Не е ли колебливичко и плашливичко? Не изпада ли в истерични настроения? Не прекъсва ли майка си и баща си? Не е ли вечно непокорно? Дали пък неговото поведение не е реакция?
 

Но... Детенце е все пак! Поне с това се оправдаваме. Лоша им е компанията (да, за дечицата говоря): научили са се да псуват от други техни връстничета на по четири и пет годинки, започнали са да възразяват и да не слушкат! А трябва само да слушкат! Да стоят мирно, да козируват и да слушкат! Защото ние сме слушкали, нали? Ами ако маминка и татенцето не се сещат, че може са егоисти? Каква необикновена мисъл, нали? Ами ако са гневни и двойно подчертавам това – ако се обиждат един на друг пред децата си? Ако, да не дава Господ, се мразят? Ами ако, разбира се съвсем случайно и невинничко, татенцето е ударил една плесничка на маминка пред децата? И след това маминка го е наругала? Ако таткото обича да си „цъка“ на телефона и „да не го занимават“ тия дечурлига с нищо? Как ще очакваме от тези деца да бъдат „послушнички“ и „добрички“. Опитайте се да накарате със същата любов да вкорените послушание дори у едно кученце. Още отсега ви казвам, че няма да стане. Кученцето може и да ви слуша с присвита опашка от страх, но ще дойде момент, когато това пале ще порасне и тогава в момент на раздразнение може да си загубите и пръста.
 

Разбира се, че човек може да удари и жена си и децата си без никаква злоба. Не бих казал, че това е великодушна и правилна постъпка, категорично е обратното! Но е възможна! А днес за едно такова поведение на Запад може и детенцето да ти вземат...

Да не излезе така, че поощрявам това действие! Вижте какво, децата ще разберат, че това не е лично отношение, а живият живот; че са все още така обичани и че мама и тати са от плът и кръв и правят грешки. Това те обезателно ще проумеят и ще проумеят на часа! Когато, разбира се, не е породено от злоба и омраза и това е много важно!
Децата ще оценят, че не всичко е позволено, или че е позволено, но не и полезно и че съществуват морални граници и когато тези граници се преминат, произтичат съответните последствия от тях, та даже и да го разберат в тоя му суров вид.
 

А какво се случва на Запад и в целият либерален свят? Тоя процес категорично е започнал и у нас, защото не искаме да сме „по-назад“ и да си останем „ония диваци от Балканите“, нали? Децата отвъд Океана и иззад Балканите в тая посока се гледат като домашни богове! Всичко им се дава на сребърно подносче, всичко им се позволява, всяка прищявка трябва да се удовлетвори. От любов, разбира се! Родителите изпитват ужас от думата „забранено“! А може би пък не знаят, не могат, а и не искат да прилагат тая дума?
 

И се случва следният парадокс: там, където няма „шамари“ и наставление и където всички почитат култа към щастието и му се покланят пред олтара на изобилието, там, където всичко е позволено, има най-много злодеяния, страшни, чудовищни, адски злодеяния! Сметката не излиза. Правим всичко за децата си, те не са лишени от нищичко, а пък порастват непокорни, неуважителни към родителите си и особено дръзки и безочливи. И там е цялата трагедия – децата не са лишени от всяко едно своеволие, което може да се изяде и изпие, или изгледа и изиграе. Но са лишени от всичко духовно. Православният ни корен, пазител и стожер на нравствеността у децата, е отсечен и е повод за подигравки от технологично „просветеното“ и напълно апатично към вярата и всяко духовно усилие човек, който недоумява защо всичко това се случва с неговите деца, не разбиращ, че вярата е онази невидима сплав, която свързва правилното отглеждане на децата и неговите морални устои.
 

„Свободомислещият“ нов човек не проумява, че това е стена, на която се разбиват вълните на отчаянието и премеждията; че това е стена на надеждата и милостта. На Запад обявиха Бог за мъртъв. Защото не са го видели с телескоп, като от едно друго време, когато с телескопи търсеха Бога и посичаха главите на всички врагове на народа от любителите на култа към личността и вождовете на тая демонична идея. Добре, всичко това е в миналото! Може би сте прави! Днес не се действа така!

Днес не се убива физически! Ала не се ли убива духовно? Духовното убийство е по-колоритно. Днес не са комунистите. Днес либералите не трепят народа, те дори вярват в нещо, някаква абстрактност, мъглявина, съвсем теоретично, но вярват. Ала вярата за тях е ограничение и съвсем предвзето ѝ се присмива зад оня „морализаторски бълвоч“ на Ленин². Вярата просто не ги интересува. Животът няма определена цел за тях. Безкрайна равнодушност и „толерантност“ към всичко и всички! Отегчение до смърт! Личното мнение във връзка с какъвто и да било морален принцип е забранен, той се мени всеки ден! В това отношение либерализмът е точно толкова опасен, колкото и комунизмът.

Трудно бихме намерили по-страховита и опасна идея от либералната. Тя е бомба със закъснител и всичко непременно би се разложило пред очите ни, ако зависеше от нея. С наслада тя би унищожила, всички „предразсъдъци“ на тия консервативни реакционери и диваци, тяхната вяра и техните дечица. Бихме ги премахнали! Бихме ме ги стъпкали в пръстта, ако можем, но либералната любов не ни позволява. Все още. Защото мразим насилието. Или по-скоро стичащата се кръв. Да, кръвта! Именно тя е неприятна за гледане! Затова либералът не може да е комунист! Само за това! А ако е на едро и без грозота? Така е по-добре, така вече става; имаме медии, ще стане по лесно, никой няма да узнае, никой! Ала трябва да е тихо и безкръвно, много тихо. Трябва да се шепне. „Никой не трябва да разбира, че има битка на живот и смърт и в това е красотата на нашето дело“, – би се провикнал обезумелият „напредничав“ умник, който мрази семейството и трайните връзки и би го унищожил като досадна останка от миналото под маската на борбата с „насилието“ вътре в него.
 

„Ще въведем нови закони, които ще отхвърлят тая 'допотопна' библейска институция и ще я заменим с равнодушието и безпардонния духовен «вакуум» на „свещеното“ либерално право. Ще се проврем във всяка малка non-profit организацийка, ще пропълзим във висшите обществени и политически кръгове и ще подкопаем тая най-важна единица на обществото. Сполучили в това дело, ще затрием националността, границите ще станат формални, родолюбието ще се превърне в безполезна глупост – в крайна сметка не е ли светът едно семейство, един народ, не сме ли една кръв?“. Така ще потърка ръцете си „справедливият“ радетел за нов световен ред. Мислите, че това е басня? Но огледайте, всичко води натам. Всички искат да се обединяват. Разгледайте и икуменическото движение. Всички искат да се обичат. Независимо, че примесваме някакво си там черно и бяло и независимо, че тоя, който има ще му се даде и ще се преумножи, а който няма, и това , що има, ще му се отнеме.³

Оттам може след известно време, след като усвоим този урок, да ни дойде нова идея, макар тая идея хиляди пъти да е вече отработена от либерала, а именно: щом сме едно семейство и една световна държава, не може ли да издигнем един световен цар? След като всички наши идеи са взаимни и по-скоро след като световното човечество няма никакви движещи принципи, не може ли да възприемем закона от едно правителство и един човек – харизматичен и лукав космополит?

– Вие сте напълно луд! Какъв луд за връзване, ние просто обичаме свободата си!
 

Но амин, амин! Всяка форма на диалог минава под мотото на световната конспирация за любителите на катастрофи. Модерно и удобно е! Едно време други прийоми са били модерни.

И все пак. Трябва да се говори, в името на бъдещето ни...
 

Александър Алексиев

1Матей 12:35
2Ленин за творбите на Ф.М. Достоевски
3Матей 13:12