Защо се завръщаме винаги бездомни у дома?... Силно обичани, с толкова сол по кожата...

Как така сме щастливи - от погледа на онези очи, в които има споделени мечти... И чуваме стъпките, които ни карат да вървим след тях, нагоре-нагоре - към спомените ни - така реални, дръзки в бъдещето ни.

Завръщаме се - истински и безсилни - пред най-осъществената мечта, за да се завръщаме отново при него, чуждия мъж...

Защо си тръгваме от нашите сънища? Защо не посягаме да задържим чувствата там?

Защото ще избяга. Ще се стопи. Усещането, че сме живи.

Защото ще развалим магията. И ще се размием в ежедневието си. Някъде там, измежду всекидневния ритъм на деня и нощта, в кръговрата на поредните Коледа и Великден...

Боли. Ах, как боли!

Боли да бъдем. Да имаме смисъл. С онази любов - истинската...