За веригите и неразбраните хора

Какво е да си окован във вериги? Какво е да си в тъмната стаичка? Какво е този, който ти дава храна, изобщо да не те поглежда? Какво е да чуваш тракането на оковите, когато ходиш? Какво е да чувстваш паренето и щипането на протърканата си кожа от тях? Какво е да си сам, без никой да го е грижа за теб? Каква е болката, която изпитваш, когато виждаш, че дори ближните ти те мразят? А какво е, когато точно те са поставили тези вериги? Мразиш ли ги? Заслужил ли си всичко това? И да е така, ти продължаваш живееш, да се бориш, да се стремиш към целите си, защото знаеш, че ако спреш, тези вериги ще те задърпат с пълна сила. Стремиш се да не бъдеш пречупен, стремиш се да ставаш все по-силен. След време идват хората, които ти помагат, вкопчват се във невидимите вериги с всички сили. Не го правят от съчувствие, а защото ги виждат и знаят, че тяхното място не е там. Те те опознават, oсъзнават, че душата ти не заслужава такова наказание; виждат, че веригите са напукани от времето, от това, че точно ти си издържал толкова дълго време. Ти вече си свикнал и не забелязваш, че можеш да се избавиш от тях без проблеми. Но Те ти помагат, хората, насочват погледа ти към тези вериги, докато не видиш, че изходът е вече ясен. Те са готови да дадат живота си за теб, за да постигнат своята цел; били са неразбрани от обществото, затова търсят точните хора, на които могат да помогнат. Да се почувстват разбрани поне от някого, поне малко... А какво е да попаднеш на своя идеал, но той все още да не проумява, че веригите го спират да отвори душата и сърцето си за теб и да те приеме? Това те кара още по-силно да се стремиш да го освободиш. Търпелив си, знаеш, че няма да стане бързо. Точно затова с всеки изминал ден ти се бориш все повече, вкопчваш се в своята цел, разтваряш душата и сърцето си още по-широко, за да помогнеш окованият да почувства някакво облекчение... а може би след време и нещо повече? СВОБОДА!