Най-трудните професии са тези, свързани с отдаване и служене на другите. Най-трудни са тези професии, за чиито успех се бориш през цялото време. Но не става дума за личния ти успех, а за успеха на другите, на които си се посветил. Чуждият успех после се превръща в твоя лична победа. Ти си човекът „зад кадър“, който „режисира“ израстването на някого и когато го видиш това израстване, знаеш че това е благодарение на теб и твоите усилия. Често в такива професии ти даваш всичко от себе си, даваш повече отколкото си вярвал, че можеш да дадеш, защото служиш на някаква висша кауза. Тази кауза може да изглежда често безумна и безсмислена, но ти я следваш и сякаш думите „безумен“ и „безсмислен“ не достигат до теб. Ти ги чуваш, може и сам да си ги казваш понякога, но въпреки тях и въпреки хилядите причини да спреш, ти продължаваш да служиш на онзи висш идеал, на който малцина ще се отдадат. Защото да си учител, колкото и банално да звучи, си е мисия.

   Защо съм учител? Отговорът не е еднозначен и никога няма да бъде. Първо, никой не е в тази професия за пари. Ако някой е решил да се захваща с образование, парите не са стимул. Вярвам, че това е осъзнат избор преди всичко. Цел също така. Може би всички ние, които сме учители днес, сме получили вдъхновението си от нашите преподаватели в училище и сме си мечтали един ден да бъдем като тях, че и по-добри. Определено аз имам вдъхновяващи учители, които са ме изпълвали с такъв респект заради техните знания, че това неминуемо ми е повлияло при избора на професия. Това са хора, които са толкова ярки личности, че няма как да не те мотивират да си кажеш „И аз искам да бъда учител един ден!“. Помня тези хора и когато се сещам за тях, имам чувството, че съм в класната стая по време на техен урок, който разказват по най-увлекателния и запомнящ се начин. А аз си мечтая един ден да бъда отпред като тях и да преподавам.

   Може би още в първи клас усетих в себе си призива на учителя. Първият учител винаги се помни като всяко първо нещо. Моята първа учителка в началната ми степен на образование бе пропита с толкова много любов към нас, че всички ние я възприемахме като наша втора майка. Тя ни бе опора и извор на знания. Възхищавахме се на това как с лекота може да отговори на всеки наш въпрос и да задоволи детското ни любопитство. Гледахме на нея като на нечовек – толкова млада и красива, а същевременно пълна с всякакви знания. Много от нас тайничко я имитираха в междучасията с думи, жестове или като застанем пред черната дъска и се въплътим в нейната роля на учител. Да бъдем като нея бе равносилно на някакъв висш идеал, до който не можем да стигнем просто така, защото осъзнавахме, че за да си учител, трябва да си много специален.

   Във втори клас и аз като някои мои съученици се почувствах вече достатъчно голяма, за да давам знания, защото знаехме, че вече сме се запасили с доста познания. Тъй като в моя квартал по това време имаше дете, което все още не бе тръгнало на училище, но много му се искаше и нямаше търпение да постъпи в първи клас, то започна да ме спира доста често след училище и да ме пита какво сме учили днес. И там, буквално на улицата, пред неговия дом, аз вадих всичко от ученическата си чанта, започвах да разлиствам тетрадки и учебници и страстно да обяснявам какво сме учили днес до най-малките подробности. Едва ли не моят разказ се превръщаше в урок на открито. Чувствах как предавах знанията си на някого и се превръщам в горд последовател на моята класна. Усещах това момче, което бе почти на моите години, като мой ученик, към когото трябва да се отнеса много сериозно, за да съм сигурна, че и той ще научи това, което аз знам и ще го знае преди всички  други деца, с които ще тръгне на училище скоро. В онези моменти бях много щастлива, защото осъзнавах, че правя нещо, което ме изпълва със смисъл и любов. На онази крехка възраст усещах какво е да гориш за учителството. Осъзнавах колко е ценно да бъде човек „въоръжен“ със знания. Чувствах се богата, защото знаех много.

   В ученическите си години се ориентирах и към предмета, който ме импонираше най-добре – историята. Нямах съмнения, че призивът ми е да бъда учител по история. Чрез нея мога да развия у децата аналитични умения, които са толкова необходими във всяко време. Чрез историята мога да ги превърна в патриоти, които един ден да служат на родината си и да се борят за нейните интереси. Историята ми дава възможност да накарам младите хора по емоционален начин да съпреживеят и осмислят миналото ни. Исках в моите часове да представя този предмет не като суха фактология, а като средство да ги превърна в разумни и отговорни граждани на България. Историята ни показва кои сме, но може да ни покаже и какви трябва да бъдем. За добро или зло, тя се повтаря доста често. Моята цел винаги е била да запаля по историята колкото се може повече млади хора, както аз се запалих по нея от ученическите си години. С историята виждах средство да създавам истински граждани на нашата страна – отговорни, знаещи и можещи. Хора, които да променят статуквото, което толкова малко ни се нрави.

   Много години по-късно аз съм това, което исках да бъда. Днес не се наричам просто учител, а будител. Мисля, че това е най-точният синоним на думата учител. Будя децата на България, пробуждам хората, на които един ден всички ще разчитаме. Отдадена съм на кауза със смисъл. Ще излъжа, ако кажа, че всеки ден е пълен с еуфория за мен. Има дни, в които усещам тегобата на избора си и се чувствам тъжна и непризната. Понякога съм си казвала, че може би не съм направила най-правилният професионален избор за себе си, но когато стана свидетел на успех на мой ученик, когато дете ми каже „Много ми е интересно във вашите часове, госпожо“, когато от родител чуя „Радвам се, че преподавате на моето дете“, тогава за пореден път си казвам, че всичко си е струвало, че за това съм учител в крайна сметка. Учител съм не защото е лесно, а защото е трудно. Защото зная, че ще оставя следа в сърцата на хиляди ученици. Защото чрез тях и спомена им за мен, ще живея един по-пълноценен живот в услуга на най-ценното ни – децата. И може би дори и да имам един ден шанса да сменя професията си, не бих го сторила. Учителството е диагноза. Най-сладката при това.