Завинаги

Седят на съседната маса. 

Тя. Ефирна, синеока, руса. Буден и тъжен поглед, зареян в неопределената далечина. 

Той. Дебели устни, месест нос, 150 кг. Шкембето му пречи да седи спокойно, подпира се с ръце на коленете си и гледа към нея. 

Тъжно. 

Тя не го обича. Всъщност, за какво изобщо говорим, каква обич. Тя не го понася! Седи в единия ъгъл на диванчето и почти му е обърнала гръб. Той се опитва да завърже някакъв разговор. Тя изобщо не му отговаря. 

След около час слънцето премести сянката на чадъра. Господин 'дебел и преуспял' иска да се премести при нея на диванчето. Но тя не иска. Да преместим чадъра? Готова е да седи на обедното августовско слънце, но да не седи до него.

Мисля си - продала се е. Защо? Сигурно има причини, винаги има. И тогава дойдоха децата. Близнаци - момчета, на около 10. 

Така ми натежа от гледката, че чак ме заболя. Двама души в семейното им нещастие. Тя не го понася, той знае, но си мълчи. "Заедно завинаги"... заради един подпис, криворазбрани порядки и сигурно един куп други дребни причини.

Хората сме майстори мазохисти. Емоционални мазохисти. Тежко на потърпевшите...