Преди много време - около 30 години - прочетох едно стихотворение, за което бяхме говорили, че не струва и си е чиста проба шикалкавене с думите. С молбата да бъда извинен, ще го представя на вниманието ви, защото ми се струва, че е важно.

 Беше от  български поет и имаше коментар, че е повлияно от бразилската поезия.

          ДЪЖД

 Твоите коси са студени и мокри като есенна грива на кон

и миришат на мокра царевица

Отминаваш между капките мълчалива и красива като кану

 За мен беше изненада, как няколко думи са способни да изрежат картина и после тя да оживее.  Впечатлих се от това, че АЗ-ът в това произведение е някак си положен в праха, върху който пада тропически дъжд, за да има капки и между тях да премине дъхът на мокра царевица в твоите коси!

 В наше време рядко се случват толкова великолепни жестове на "самопожертвователност". Най-често повествованието в литературното произведение се върти около някой персонаж - автора или част от него, решила да "Изòка некой ден". С пълното си убеждение, че напънът да се създаде изкуство е по-стойностен от обратното, съм очарован всеки път, когато усетя, че някой носи художника в себе си.