На полицай Митко Чавдаров, с пожелания за справедливост!
Охоо, госпожо Иванова! – извика весело Рустем от масата на отсрещния край на кухнята – Реших се да дойда у вазе!
Младежът гледаше към току-що появилия се събеседник с искрящите си кръгли, черни очи. Бледата светлина, която навлизаше от коридора през отворената врата, слабо озаряваше мургавото му лице, с което придаваше на кожата му леко златист цвят.
– Реках да дойде у вазе, госпожо Иванова! – повтори безгрижно и ленно Рустем.
Някъде там на вратата, в сянката се намираше госпожа Иванова. Тромава и тежка жена, със закръглена фигура, ниска, с къси крака и разчорлена прическа. Облечена в стари размъкнати дрехи и изтъркано, някога кафяво сако, което едва се държеше на средното от три копчета и стягаше дебелото туловище на жената, която тъкмо се беше върнала вкъщи от пазар. В двете си ръце държеше общо 6 солидно пълни (подобно на шкембето и) чанти.
– Ама, че… – проговори едва госпожа Иванова, сякаш не можеше да повярва, че Рустем се н ...