- “Русенско начало” е посветена на Веселин Топалов. Как скочи от криминалето към тънкостите на сериозната древна игра за мислители?
- Знаеш, че в шахмата дебютите си имат имена. Помниш легендарния сблъсък между Роберт Фишер и Борис Спаски през 1972-ра в Рейкявик, когато бяхме още ученици. Тогава се чудехме какво е “Дебют Рети”, “Английско начало”, “Сицилианска защита”, “Френска защита”, “Каро-Кан”. Е, сега тези работи и пеленачетата ги знаят...
- Значи ли това, че в шахмата вече има и “Русенско начало”?
- Все пак нищо конкретно не казваш за “Русенското”.
- Не е толкова сложно - Веско Топалов и неговият мениджър Силвио Данаилов са от Русе. Това е, но в книгата има и други русенски изненади...
- Лесно ли се взема разрешение от Топалов или Силвио Данаилов да се пише книга за тях? Как стана “заварката”?
- Случайно. Бях в Съюза на филателистите да си получа сребърния медал, с който беше награден криминалният ми роман “Филателен романс”. От секретаря Христо Николчев разбрах, че ще награждават със златен медал и Веско Топалов. Имаха нужда от фотограф и аз извиках дъщеря ми да снима. После подарих на Веско и Силвио Данаилов романа. Това не влизаше в протокола, но те се зарадваха и казаха, че ще го прочетат за отмора. После ми щукна да питам Данаилов дали има писана биографична книга за Веско. Той ми каза, че няма и че това е много интересна идея. Аз пък весело му казах, че тя вече се пише.
- Ще стане ли Топалов световен шампион тази пролет в София?
- Силно се надявам. Смятам, че Веско е един шахматен гений, който заслужава отново да бъде на шахматния Олимп.
- Откъде идва интересът ти към шахмата, как се запали?
- О, това беше преди 40 години. Ако помниш нашия махленец Георги Кушвалиев. Той е по-голям от мен и в онези години пишеше епиграми за “Футбол” и други вестници. Разказваше ми за шахматния клуб на “Славия”, където било пълно със страхотни капии. Например за двамата пак от нашата махала, Яцев и Галин Каменов, които играят в трамвая блинд - блиц, като удрят по един шахматен часовник и се карат. Хората ги взели за луди.
- Не се ли притесняваш, че влизаш в територията на изявени познавачи на шахмата, които доста преди теб са писали, като Живко Кайкамджозов и Петко Петков, например?
- Мома, която не ще да я щипят, не се хваща на хорото. Моето искрено уважение към тези големи имена, както и към Живко Гинчев. Във възторг съм от книгата му за мача в Калмикия между Веско и Крамник “Тоалетната война”, както и “Изстрадана победа” на Стефан Сергиев. Ако Веско и Силвио се бяха стреснали от руската школа, доникъде нямаше да стигнат. Е, аз преди много години се занимавах за кратко време доста сериозно с шахмат. Дори бях включен с малка “измама” още като бях ученик в отбора на Медицинската академия.
- Кой според теб е най-великият световен шампион?
- Без да се замислям - Боби Фишер. Той разби великите тогава съветски гросмайстори. Направо се подигра с тях. Същото прави и Веско и затова го недолюбват и му правят мръсни номера. Руската мегаломания е известна във всички свери. Помниш ли “Съветското джудже - най-голямото джудже в света”.
- “Левски” или ЦСКА?
- Не се бъзикай. Знаеш, че съм потомствен левскар. Малко хора знаят, че футболният клуб “Левски” е създаден в нашата махала. Това е квартал “Буката”, и досега се казва така. Създаден е на ъгъла между ул. “Цар Асен” и “Гургулят”. Е, ти живееш на “Асен”, а аз - на “Гургулят”.
- Левскар, а в зората на демокрацията два мандата беше спонсор и президент на плуването на ЦСКА?
- И аз съм в кюпа, грешна ми душица. Човек, когато оглупее от любов, забравя и за Бога, и за дявола. Както казваше големият ни боксьор и скулптор Сашо Дяков, “По овой лепо, чивия му е улетела”. Имало глава да пати. Но след Бога най-великото нещо е любовта, а подир нея - музиката.
- Като спомена за музика, да те питам как така едно време слушаше “Бийтълс”, а в хора на училището пееше съветски маршове?
- Така е. Доста помниш. Май трябва да внимавам какви ги плещя, че може да ме омаскариш по вестниците.
- Тогава се връщаме на спорта. Какво ли не спортувахме като ученици, има ли носталгия?
- В спорта съм се подвизавал малко. Това беше един миг. Едно щастливо щракане с пръсти. Щрак - и играеш хандбал в двора на 20-о училище, щрак - и си на сгурията на стадион “Раковски”. Щрак - и си някъде другаде. Щрак - и те вкарват с гола глава в казармата. Щрак - и те пращат на майната си. И това е само едно щракване с пръсти. Такъв е животът. Едно време му викахме “Се ла ВИФ (Висш институт за физкултура)”.
- За “протокола” - Гунди или Стоичков?
- Ако не те познавах, щях да ти тегля една. Това е въпрос, който мен лично ме обижда. Само който не ги е гледал на живо и двамата, може да сравнява несравними величини. Георги Аспарухов си е божество. На мен и теб ни е достатъчно, че имахме привилегията да го гледаме, да го познаваме. Аз имах рядкото щастие да го виждам отблизо. Ей, Богу, никога и не помислих да го докосна. Не доживя и Христова възраст. Бог си го прибра овреме. Не ни даде възможност да го омаскарим, както само ние си можем. Прибра го там горе, в божията обител, защото ние не го заслужавахме. Прибра го при Левски и Ботев, за да остане в сърцата на тези, които го обичат.
- Добре, накрая, в какво всъщност вярваш?
- Вярвам в ангели. Страхотната група АББА има хит “Аз вярвам в ангели”. Нашите деца са нашите ангели. Те четат. На тях и за тях можем да напишем нещо и ако не ги видим днес, то утре те ще прочетат написаното слово. В това вярвам.
© Виктор Топлийски Todos los derechos reservados