Чашка сутрешно кафе.

Удобният момент, когато си мълчим и се подготвяме за деня.

Или по-важното за целта на тази статия, когато се уединяваме за секунда във вътрешния си свят. Това малко или голямо пространство в нашето съзнание, което си е само за нас и в което от време на време развеждаме различни хора из различни стаи (но, разбира се, не навсякъде).

Общоприето е да се казва, че човек трябва да разширява този свой вътрешен свят. Да кани повече и повече хора, за да не се бил чувствал самотен. Повече и повече да разкрива частици от този безценен палат (или, както в моя случай, природна картина) по някакви стандартизирани кодове.

От малки ни учат на какви ли не кодове, подобни на морзовия, на този на Вирженер или всякакви други хора, открили умни начини да скриеш нещо, което искаш да покажеш на единици, с цел да бъдем 'социално адекватни'. Учат ни да лъжем, но да лъжем така, че другите да ни разбират.

Сега, дали това е една много малоумна идея или е просто 'възпитание', не ме интересува. Хората могат да си живеят както си искат.

Но, виж, последното изречение ме интересува. Защото, като всяко друго изречение, което прави хората да изглеждат умни, дори да не го разбират, самата идея зад изречението рядко се прилага.

Под "Можеш да живееш, както решиш," се има предвид май, "Живей както си искаш, обаче като нас. "

От какъв зор? Защо трябва да каня други в този мой вътрешен свят по цял ден? Защо просто не мога да отида на кафе сам, като се отдам на четене или писане, единствено заобиколен от чашка кафе и предмет, с който да отнеса дотам и обратно писанието и четивото?

Защо физическата самота трябва да се разглежда като психическа самота? Нашият език дори няма различни думи (за разлика например от английския или френския)за тези две състояния. Не става дума да си асоциален и да не говориш с никого, никога, макар че и това не би трябвало да се разглежда като престъпно.

Защо човек не може просто да остане някъде, сам И незаспал? Защото имам чувството, че единственото друго време, когато мога да си позволя самота, е когато спя или когато се разсънвам. Просто един-два часа блаженост, през които никой не нарушава твоя душевен мир, когато ти не трябва да слагаш социални маски или да се опитваш да приемаш други характери.

Сам. Тишина. Просто ти и кафето, в което се отразява твоят вътрешен свят.

Защо изречението, "Не искам да се виждам с никого?" трябва да е престъпно?