На 04.07.2002 година направих интервю с Министъра на Вътрешните Работи господин Петканов.
При тръгването ми от кабинета му получих покана за концерт, а след това и коктейл огранизирани по случай 123 години от основаването на МВР.
На следващия ден отидох на концерта в НДК.
След концерта отидох на коктейла, който беше организиран в ресторанта на НДК намиращ се на последния етаж.
При влизането ми забелязах, как охранителите държаха журналистите и фоторепортерите като стадо овце зад опънато въже (приличащо досущ на въжето с което турците са обесили Левски).
Двама от охранителите ми се изпречиха, като току-що паднали торби с цимент, пред мен.
След като видяха поканата ми, подписана лично от Министър Петканов, ме пуснаха вътре.
Здрависах се с г-н Петканов, който ме представи на съпругата си с думите ”г-н Лазаров е много известен журналист от Финландия!!!”.
След като целунах ръка на госпожа министершата се запътих към Теодосий и другите музиканти и артисти, за да ги заснема и направя кратки интервюта за списанието ми «България – за всички Нас», намиращо се в Интернет.
От балкона на ресторанта наблюдавах как овцете-колеги бяха допуснати, за около 3-4 минути, до боговете (сред които и аз бях попаднал, поради това че работя в западна медия), след което бяха нашъткани/изгонени от прословутите охранители, които бяха, откровенно казано, с бандитски лица.
Да съм приказвал и снимал има-няма 25-30 минути със Орлин Горанов, Теодосий Спасов, Васил Петров, Весела Нейнска, Йорданка Христова и Бисер Киров.
Всичко беше OK докато не обърнах фотоапарата си към претрупаната с лакомства софра.
Веднага след като светкавицата ми освети питиета и деликатеси, чакащи огладнелите божественни стомаси, зад мен застана един от охраната.
Той ми каза следното ”Ако обичаш, можеш ли да напуснеш заведението?!”.
Аз го погледнах, като автоматично си помислих, че въпросния господин ме бърка с някой.
”Кой! Аз ли?!”
”Да! Ти!”
Опитвайки се да защитя достойнството ми извадих поканата на Министъра като му казах ”Извинявайте, но мен лично Министър Петканов ме е поканил!”.
”Лично Той ми каза да ви помоля да напуснете!”
”Искам да чуя лично от Министъра молбата му” – смутолевих аз, опитвайки се да заобиколя огромното му тяло.
”Не! Не може! Ще напуснете ли доброволно ... или ...?!”
Така с наведена от срам глава, охраняван от около половин метър от охранителя на боговете, напуснах току що заснетата трапеза.
Музикантите с които бях току що разговарял, ме гледаха и се чудеха за причината на моето безславно напускане.
Докато слизах с асансьора към низините населени с простосмъртните български граждани, в мен се надигна благороден гняв (е, не точно като при Георги Димитров във фашистка Германия).
Мина ми през простосмъртния мозък мисълта да се върна горе при боговете и да им поискам сметка за обидата, която ми нанесоха.
След това си спомних чисто българската пословица «Преклонена глава, сабя не Я сече» и продължиш по начертания ми от Бога път.
Марин Ангелов Лазаров
Журналист и фотожурналист от Финландия
nirammedia@yahoo.com
www.nirammedia.com
© Марин Лазаров Todos los derechos reservados
Та, за гореспоменатия прием - един мой съученик беше попаднал на подобен, по повод класирането му в международна олимпиада. Разказа ми как си сложил в една чиния от приготвените ястия и отива да се снима с Веселин Мавинов. През това време лакомните "звезди" ан България изяждат всичко що има в чинията. Моят съученик отива до трапезата с ястия да си вземе нещо и какво да види - някоя особа със "синя кръв" нахапала един ордьовър и го оставил на мястото му...
Какви културни личности само ни управляват!