Тъжно ми е, когато трябва да говоря за живота, който имаме и най-вече за начина, по който го живеем. Живеем в свят, в който сме забравили за душата и сърцето. Държим се така, сякаш сме „скали“. Твърди, неподвижни и груби. Вършим действия без дори да искаме, слушаме хора, които са ни неприятни, търпим нечий държание само защото някой би те съдил. Ще си позволя да ви запозная с момичето, което всеки е срещал. Родена е в добро семейство, обгрижвана и обичана, получила цялата любов, а сърцето й е голямо и пълно с доброта. От малка е научена кое е добро и кое лошо, знае как да се държи и е възпитана. В детсвото си често забелязвала как всички останали деца са различни, някои не спазвали правилата, други били груби. Тези малки нещица тя е запечатала и дълбоко в себе си запомнила. Постепенно започнала да се променя, виждала как всички около нея го правят и започнало да й харесва. Позволила си да следва чужди критерии, харесало й да получава одобрението на хората. Започнала да слуша не себе си, а всички около нея. Сравнявала се непрестанно, а желанието да изглежда като другите я разболяло. Душата й се разболяла, а сърцето й се свило. Раболяло се и тялото й. В желанието си да се хареса на другите, тя намразила себе си. Не харесвала нищо от себе си, ненавиждала се. Харесвала единствено и само да бъде не себе си, а някоя друга. Тази, която ще бъде такавай каквато някой друг ще я хареса. Мнението на другите било закон за нея, то тежало повече и от душата й. Знаете, че хората се променят, светът също, наред с непрестанно променящата се действителност се променило и „нашето“ момиче. Изкуствените гримаси станали неин неразделен и верен приятел, изкуствени и подправени от чуждо мнение били и мислите й. Живеела животът на всички около нея, но никога не и свой собствен. Водена била от емоции и чувства, но не от своите, а от чуждите. Умеела да разбира болката на другите, но за себе си била като неразгадаем код. Сърцето й било голямо, пълно с доброта, но в него имало още много такива, затова сърцето й никога не било чувано. Та ти самият, ако си сред голяма тълпа от хора, дали ще чуеш онова, което искаш? Ето, че и „нашето“ момиче не чувало своето сърце, защото била заета да слуша сърцата на другите. Душата й чиста и свята заключена, а ключът лежал под мнението на заобкръжаващите я. Същността й била, като дърво през есентта, окапала, разпиляна и изгубена. Очите й били океан, пълен с критерии, които трябвало да постига. Успехът бил одобрението преди всичко. За любовта си тя непрестанно страдала, трудно е да угодиш на всички, нали? „Нашето“ момиче е изгубено в търсене на еталони и критерии за покриване. Тя е момичето, загърбило живота си, за да живее за всички. Тя е тази, на която й пука повече за теб, от колкото за себе си. Тя е тази, която не смее да разкрие собствена си душа, само защото се страхува, че няма да бъде приета. Защо се страхува ли? Нима светът, в който сеществуваме, не е претъпкан с предразсъдъци и еталони? Онова, което трябва е лично, е повече от публично, дали това е добре? За да си харесан, трябва да покриеш определни критерии, в противен случай, си различен, а това те прави отхвърлен. Живеем по правилата на другите, по техните стандарти, а кога ще чуем нашите? Момичето на двадесет и първи век е жената, която всяка от нас е срещала, дори приютявала. Тя е тази, която от части живее във всяка една от нас. Някои бурно и разгневено са я подминали, а други са я приели. А ти познаваш ли я?
© Дамла Todos los derechos reservados