Безкрайно много ме озадачава безмисленото нежелание на хората да разберат, че всъщност светът не се върти около тях точно. Сигурно е прекрасно да бъдеш Слънце и от теб да зависи движението на хиляди планети, но, тъй като ние сме просто хора или прости хора, обикновено се въртим около собственото си Аз. А Аз-ът е толкова полезен, колкото и атомната бомба. Избухваш, унищожаваш и умираш, задушен от собствената си пепел. Обикновено сам. Животът е кратък. Що се отнася до индивидите. Което означава, че ако случайно някой се пробуди от тоя кошмарен сън да бъде един и единствен и винаги най-добър, има много малко време да остави след себе си следа. Следите се оставят от личности. От хора, които са накарали други себеподобни да мислят, да вярват и да създават каузи. Или казуси. 
   В общи линии, човеците са зли, егоистични, нестабилни и най-вече саморазрушителни създания. Имайки интелект, Човекът го ползва, в повечето случаи, неправилно. Да не говорим, че има достатъчно хора с нулев такъв. Това е друга тема, касаеща наскорошната ми привързаност към евгениката. Спорна и болезнена тема, особено когато се налага да обясниш на някой тъпанар защо не е редно да се размножава. Естественият подбор, за съжаление, работи само не и при хората. Ние си имаме лекарства, психотерапевти и клиники за изкуствено оплождане. Множим се въпреки всичко. Както и да е. 
  Общуването. Ако ползвахме общуването, онова възвишено човешко общуване, с което сме се сдобили по неведоми пътища, не само за лицемерно здрависване на улицата или размяна на тайни страсти в тъмното или за разтягането на безмислени, злободневни теми в кварталната кръчма, може би нямаше да гнием в тая гноясала среда. Хиляди езици, книги, социални мрежи, комуникации и приятели. Мълчанието е абсолютно неоправдано. Мълчанието те обрича на вечен мрак и самота. Оказва се, обаче, че хората мълчат, опаковани с гръмки фрази и сложни изречения. Или прости такива, ама толкова много и изстреляни набързо, че оставаш с впечатление за разговор. Отврат. Познавам много такива. Лично. 
  Споделянето. Да кажеш на всеослушание къде те сърби. Не изповед с цел опрощение - една от гнусотиите на Църквата, която насила те кара да шептиш в тъмната стаичка. Тайни. А "тайната" е страх в най-висша форма. Страх да си признаеш грешките. Не греховете. Няма грехове. Има слабости. Страх от истината, защото не е удобна някому. А истини много. 
  А хората се лутат. Невежите хора. Желанието да разбереш околния свят те прави по-жив. Споделеното знание те прави по-любящ. Любовта към света е Душата. Вярата на Човека в неговото Божествено начало го прави един прост паразит.