Исторически врагове или исторически приятели ? (Не) забравени и (Не) осъдени, комунизма и фашизма отново са на политическата сцена! С новата си маска, разграничаваща се от "старите идеи", двете доктрини на 20 век целят моралното завладяване на Европа.

2014-та година безспорно ще мине под мотото на Евроизборите. Избори,които до голяма степен ще предопределят посоката на Европа. „Дясна Европа” на икономиите и крехкият икономически растеж или „Лява Европа” на социалното изравняване? Кой ще поеме тежестта на кризата – бедните, с липсата на държавна подкрепа или богатите, проявявайки солидарност? Тези въпроси стоят на преден план пред политици,анализатори, общественици и прочее заинтересовани хора. Някак си на заден план обаче остава най-голямата опасност за Европа, а именно възраждането на един стар, но далеч не толкова слаб консенсус между крайните фашистки и комунистически партии. Две, на пръв поглед взаимно отричащи се идеологии, но със „съмнително” много програмни сходства. Не е случайно, че в най-бурния период на развитието си и фашизмът и комунизмът следват едно и също мото: отказ да се признае съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас. Както правилно отбелязва великият публицист Георги Марков: „Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздан инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт - да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение”. Идентично с комунистическия мироглед, безспорно. Днес и двете доктрини са значително по-толерантни, неистово опитвайки се да се впишат в „Модерният свят”. Фашистките идеи стремглаво са се плъзнали по повърхността на иначе приемливият за обществата патриотизъм, а комунистическите успешно са сменили варварската си насоченост към всеки дръзнал да бъде индивидуален в своята дейност с „романтичната” атака срещу бесния материализъм. Това, което ги обединява е борбата срещу Запада в политически, икономически и морален аспект. Борба, която с оглед на историческия им провал би била безсмислена и неуспешна, но днес тя е незаобиколим фактор в обществения и политически живот. Едва ли в началото на 90-те носителите на либералната промяна Рейгън и Тачър са си и помисляли, че 24 години по-късно призракът на комунизма, (разбирайте и фашизма) отново броди из Европа. И ако държавите, в които кризата не оказа толкова силно влияние успяват да „озаптят” този призрак чрез политическо разбирателство между консерватори и социалисти, то за държавите от Източна Европа този проблем вече е на дневен ред и не търпи отлагане. Доказва го най-красноречиво кризата в Гърция, т.нар. „февруарски протести” в България и не на последно място набиращата все по-голяма мощ Русия. Точно Русия се явява обединител на крайните партии със своята независима и тоталитарна политика, разграничаваща се от „западните ценности”. А крайните партии, съдейки по тяхното историческо развитие са стремглави противници именно на тези „западни ценности”, които в края на 20 век бяха идеал за голяма част от населението в страните от Източна Европа, но днес все повече губят популярност. Дали Европа ще се върне към старите „ценности” на изминалото столетие или ще продължи настоящия курс, предстои да разберем. Ясно е обаче, че ако Европейският парламент се напълни с крайни популистки движения, то ще се случи това, което написа американският социолог и политолог Франсис Фукуяма: „Краят на историята”, но в доста различен, изпъстрен с краен идеализъм, водещ до лудост контекст. Защото „Вълкът козината си мени, но нрава не„ е казал народът, и с право това може да го отнесем и към т.нар. „промяна” в две доктрини, оставили след себе си милиони жертви и морална разруха, която трудно може да се преодолее.