Необяснимата хармония

Откровенията на един гайдар

Преди месец пътувах из Родопите. Споменът за тая мистична планина и за колоритните родопчани ще остане у мен до края на дните ми. На финала на пътуването си отседнах в хотел – механа „Сгуровската къща”. Там имах щастието да се запозная с гайдаря на Валя Балканска. Ето и неговата изподед:

Kазвам се Петър Янев, 40 годишен, семеен. От 28 години се занимавам с музика, свиря на гайда. В началото както всички останали започнах в училище. Завършил съм музикалното училище в Широка Лъка.

Магията,

която се получава, когато свиря на гайдата в никакъв случай не е нещо, което умишлено го правя. Тя просто се получава. Може би самият фолклор, може би тази култура, която е трупана с хилядолетия е ключът към нещата. Това е нещото, което сме получили като

дар

от нашите деди и то е достатъчно силно. В него е

силата и магията.

Всъщност ние, гайдарите, сме само

проводници

на цялото това нещо.За да го предадеш, всичкото това, първо, трябва да го правиш за себе си, а след това и за другите, но то трябва да е достатъчно

истинско и човешко

и тогава магията се случва. Има я енергията и процесът започва. Усещането го има и от едната и от другата страна, но в никакъв случай не е умишлено и не е нарочно.

За себе си не съм сигурен дали е необходимо да имаш

талант или някакви сетива,

за да се усети тази магия от гайдата. Всеки има право да го нарече по различен начин. Смятам , че има нещо предпопределено и то не може да се изкаже с думи. От десетина години работя с Валя Балканска-космическият глас на България. Тя е човек и със сигурност за това се работи толкова леко с нея. И въпреки, че разликата във възрастта ни е голяма, нещото, което ни свързва, е

усещането

към фолклора, към музиката, към песента. Единомишленици сме, съмишленици сме.

На много неща съм се научил от нея, в човешки план естествено и в професионален. Оказва се, че повечето време сме заедно, пътувайки за концерти, отколкото със семействата си.

Роден съм в Родопите и за мен те са всичко. Като много други съм имал възможности да напусна България. Имал съм възможности за реализация и то много сериозни, но това е по- дълбоко и то се корени в социалната единица, в семейството.

Моят дядо Петър, на когото съм кръстен, е дошъл от Беломорска Тракия. Бил е човек имотен и когато Беломорска Тракия остава на Гърция, той зарязва всичко и минава от другата страна. В нашето семейство винаги е витаел духът на някаква особена

отговорност

към отечеството, към родината, към рода. Може би ще прозвучи банално, но това са нещата, които наистина не могат да се обясняват и не е нужно, мисля.

Не съм потомствен музикант, но с моята гайда сме неразделни. Между нас има една

необяснима хармония,

тя е станала част от мен, без да искам. Имало е и, разбира. се моменти, в които ми е идвало да зарежа всичко. Но смятам, че на всеки нещо е предопределено. За мен това е гайдата. Когато идваме на тази земя, всеки идва със своята

мисия,

да я свърши и да си замине.

На плевенчани ще пожелая здраве и малко повече човешко отношение. Нека се отгледаме около себе си, да уважаваме труда на другия, да уважаваме другия, да уважаваме неговото мнение, защото живеем в един глобален свят,

в който разстоянията губят значението си. Но разстоянията между нас самите като хора, в

общуването

 между нас самите като души, вече стават все по- голями, зее пропаст.

Това според мен е най- голямата

беда,

защото с напредването на технологиите и всичко онова, което ни предлага съвременният свят е много хубаво, но в същото време изгубваме най- ценните неща.

Баба ми ми казваше една притча като малък: „Във всеки човек живеят два вълка-бял и черен. И се боричкат. Ще дойде моментът, в който единият ще надвие другия.” И след като я попитах кой ще надвие, тя ми каза „ Този, който ти нахраниш”. Така че нека да нахраним белия вълк малко повече.