ОТ ЕВРОПА ДО АЗИЯ И ОБРАТНО

(ЕДИН ТЪЖЕН ПЪТЕПИС)

          След нощния преход през половин Европа и безпроблемно и бързо преминаване през граничните пунктове на няколко държави, членове и не членове на ЕС, рано в августовската сутрин автобусът ни осъмна на българския граничен пункт Калотина. Задачата да се разсъним и да разберем, че вече сме на родна територия, се изпълняваше от една дълга и мудна колона, в която се нареди автобуса ни, след много възмутени реплики, клетви и псувни от страна на шофьор и пътници, отправени към поредната неразбория, предизвикана от недомислицата на някой роден държавен чиновник, в резултат на която трябваше да изчакаме около час, докато се извърши някаква проверка, някаква регистрация и се платят някакви такси. Как е решен този въпрос в другите държави не сме и разбрали, защото, поради липса на опашки, не сме разбрали, че той изобщо съществува. Най-после, след преминаването, установихме, че от другата страна, по посока към  граничния пункт, за да излязат от България и отпътуват на запад, чакат, по същата причина,  наредени тежкотоварни камиони в продължение на няколко километра, които според колективната преценка на пътуващите, вероятно ще трябва да чакат едно денонощие. За срам на България и всите българи. Защото това никъде другаде не ни се случи.

          България ни посреща със слънце и ни помахва за "Добре дошли на родна земя" с безброй разноцветни найлонови торбички на доста места окичили живописно диворастящите тръни и бурени от двете страни на международния път от Европа за Азия и обратно и развявани на воля от лекия ветрец, които ги носи безпрепятствено наоколо "из Софийско равно пОле". Мила родна картинка, мили родни найлонки, които после ми помахваха на много места из България по поля, пътища и градски улици, от които кметовете така и не можаха да почистят общините си, въпреки огромното количество безработни и огромното количество пари от бюджета, които се харчат за т.н. "Програми за заетост", с които по стар навик се опитваме да скрием драстичната безработица като я снижаваме със отчети и стъкмистика, докато много наши съграждани убиват 8 часа дневно срещу минимална работна заплата, влачейки след себе си метли и лопати и псувайки кмет и държава, че не им дава тези пари даром под формата на социални помощи, ами разиграват това театро  и изискват от тях "огромното" усилие да станат сутринта и да отидат "на работа".

          София ни посреща с невероятните задръствания, на които може "да завиди" всяка многомилионна столица. За да разберем какво се случва, когато върху инфраструктура за едномилионен град се стоварят два милиона жители и техните автомобили. И как кмета на този град, независимо как се казва и от коя боя е, наследява освен вечната борба с боклука и борбата с разбитите улици, и с пренатоварения трафик, и с недоволството на тези два милиона човеци, хабящи нерви и време в ежедневен плен на въпросния трафик, чиято тежест на глава от населението сигурно е най-голяма в ЕС.

          Срещата ми с близки и познати е сърдечна и трогателно-мила, за разлика от следващата значима среща на родна територия - срещата ми със РЗС - Родната Здравна Система. Опитах се, като редовен настоящ член-платец на Здравната каса за бъдещи здравни услуги, да мина по определените ми пътечки. Напразно. Оказа се, че ако тръгна по тях, ограниченото време за пребиваване в България няма да ми е достатъчно да стигна там, за където съм тръгнала т.е. до заветната профилактика на здравето ми. Затова тръгнах не по пътечките, а по широкия път на свободните приеми, по които няма никакви задръствания, завои и препятствия, ако в джоба си имаш достатъчно пари. Само че си зададох присядащия в гърлото риторичен въпрос, как се добират до профилактика и лечение ония обикновени, нископлатени или безработни мои съграждани и нещастните ни пенсионери, в джоба на които няма достатъчно дори за хляб, кисело мляко и топло едновременно, камо ли за друго. Как?! Когато явно девиза на тази система е «Бавно бързай!». Пък и да се чудиш наистина какво толкова са се разбързали като мравки по тези тесни пътечки, когато те така или иначе в крайна сметка ще ги заведат до онова място, от където никой не се е върнал, за да разкаже как е там. Е, че щяло да бъде малко по-рано - голяма работа! Хайде сега - ще си задаваме излишни въпроси! Пък и нали по-рано ще олекне на пенсионите фондове.

          Продължавам пътуването си през България. С влак. За да си спомня, че съм извън Европа, независимо че България вече се намира в нея не само географски, защото е приета официално в голямото европейско семейство. Приета, приета, ама те европейците да не мислят, че с едното приемане нещо се променя? Защото е казано, че Европа свършва там, където започва да се пие боза и да мирише на кенеф. Смятам, че може да се допълни: и където държавния чиновник започва да те гледа като враг. Нашенските влакове са най-сигурното доказателство за това. Макар че не предлагат боза. Българинът продължава да си пикае като всеки европеец, независимо от акта на приемането, а БДЖ продължава да не мие кенефите, по стар български обичай и също независимо от акта на приемането. И ако нещастният български пътник с мокра кърпичка на носа се оплаче на кондуктура от убийствената миризма, той го оглежда от главата до петите като класов враг и оставя вратата към коридора отворена, за да е по-сигурно задушаването му в зародиш. Имам предложение към висшите държавни служители на БДЖ - като всеки български обществен кенеф, господа, отдайте и кенефите във влаковете на концесия, че да седне отпреде един мургавелко и да прибира по левче от всяка пикня, както си му е реда. Белким мургавелкото успее да се пребори с тази миризма и успеем да метнем пътуващия чужденец, че не е напуснал още Европа.

          Макар че това с мятането на чужденеца можем да го постигнем, само ако въпросният пътува по въздух. Докато пътува по земя, неизбежно ще се сблъска с всичките недостатъци и последици от трудния и безкраен преход към... Към какво наистина беше прехода ни? Май че се наложи от социализъм да преминем към капитализъм вместо към комунизъм, защото излязоха криви сметките на сметкаджиите, а още по-точно те си оправиха сметките, докато останалите духахме супата и лапахме мухи. И прехода се удължи толкова, че края му не се вижда. Но ако попътуваш малко, даже и от влак ясно се вижда как умират махали, селца, села и градчета, защото, след 89-та, когато Партията се отказа, поради невъзможност, да строи "комунизъма", защото социалистическата икономика по ред причини беше в предизвестен колапс, останали без поминък, хората ги напуснаха. И сега в тях цари запустялост и разруха. И ако това не личи в столицата, по Черноморието и в още няколко големи градове, където се концентрират новите капитали, предприятия и съответно работни места т.е. хора, то в малките положението е плачевно. Буквално. Защото не може да не те избие на плач, когато преминаваш покрай скелети на изтърбушени руини на бивши обществени и стопански сгради и къщи, а живите са с потъмнели, олющени и замърсени фасади, със занемарени дворове, или когато влака профучи край селско сметище, курдисано по неизвестни причини точно до железопътната линия, по която пътуват и международни влакове, на което сред найлонките се валя скъсан, мръсен розов комбинезон, пробита зелена тенджера и изтърбушен дюшек. Или още по-страшно - когато профучи покрай занемарено гробище с буренясали гробове, на които измежду бурена едва се подават кръстовете и където мъртвите сигурно оплакват живите, напуснали родни места и пръснати из далечни градове и чужбини и не могат да дойдат да запалят свещица. А на много места необработените, келемяви ниви плачат за стопанин, рало и семена, и петната от пожари чернеят из горите. И ако ти, пътнико, не пророниш сълза за тази разрушена България, значи не си българин, а чужденец, пътуващ с този влак.

          А ако си чужденец, дано да имаш често срещания късмет да не знаеш български, че да не се омацаш с жълтото, което е май единственото изобилно нещо, което се лее в Родината ми. Просто тече като мътно-жълт порой от медиите, които сякаш са болни от оная болест, която причинява рядко и силно миризливо жълто течение от отверстието, от което изтичат отпадъци и токсини и което няма нищо общо със задните части на една  звезда от родния небеосклон с азиатско име. Тогава този чужденец, който не знае български, така и няма да разбере, колко е спечелил от това да не знае за безумно интересните, сензационни факти от живота на местните фолк-звезди, които основно се състоят в това коя кога си имплантирала подплънки и коя коя оскубала или осъдила, за да се добере до новото си дебеловрато гадже с дебел задник и дебел портфейл. Или пък няма да разбере какво точно се случва в родния Big brother, където от родния екран се развява мръсното бельо на неизлечимо болната от венерически болести ценностна система на участниците, подбирани сякаш специално за случая, за да се отвратиш от българите окончателно. А най-важното за него и за нас е, че има шанс да не разбере дето духовността на голяма част от духовния ни елит е някъде около пъпа.

          След като попътувах насам-натам из Родината, реших да напусна ЕС и да отскоча до Азия. За да преглътна поредния неочакван шамар, установявайки, че приказката на Сокола за ислямското килимче не е била съвсем без основание. Защото съседна Турция е нова. Защото там няма запустение, разруха, следи от пожари и жълто. Защото Исляма за добро или за лошо държи строго нравите. И си мисля, вече разколебана от криворазбираната от българите още от Добри Войниково време цивилизация, която залива медии, градове, села и паланки по земята българска, дали не е по-скоро за добро тази строгост. Защото съседката ни крачи напред по-бързо. По-чиста, по-светла, по-благоустроена от България. Защото хората са благоразположени и  гостоприемни. Защото страха им за бъдещето като че ли е по-малко, а сигурността - по голяма. Защото кварталите са нови и цветни, а най-сивите и занемарените са ония, в които живеят българските изселници. Такава я видях аз Турция, а който не вярва, нека да я види с очите си и да прецени независимо от своя патриотизъм. Не й завидях, но ме заболя за моята Родина. Защото изостава.

          Когато си тръгнах от България, в мен остана болката. Болка от келемявите безстопанствени ниви, неизораните стърнища, изсъхнали от сушата дървета и храсти, гори с черни петна от пожари. Болка за възрастните хора, прибиращи с магарешки каручки оскъдната си реколта от царевица, която са изчоплили от нивиците си с отрудените си ръце. Болка, защото разбирам, че с емигриралите в тези сбъркани тотално години млади хора от България изтичат не само мозъци, а и кръвта й, защото те едва ли ще се върнат отново в нея, за да отгледат тук децата си. Не търся отговор на причините за тази болна България. Отдавна съм си отговорила еднозначно и едноцветно - АЛЧНОСТТА. Алчността, която движи управляващи и неуправляващи борци и медиини магнати, които нямаше как и от кого да бъдат възпитани, че тя е грях, който като всеки грях води до разруха. Защото безбожието беше удобна национална политика, а образованието и семейството - безбожни. Алчността, която ги накара  ненаситно да грабят и рушат материалната и ценностна система на цяла една държава и на цял един народ. И бездуховността, която им позволи да го направят.

          Така, докато четях статията за прогнозата на мастит професор, че след 300 години ще умре последния българин по българските земи, ако продължи настоящият отрицателен прираст на българското племе, се разделих с моята Родина. Родината, която баща ми, потомък на български изселници от Одринска Тракия нарича България, а някои медии и нейни чада днес  наричат Булгаристан. На майчин език. И отпътувах за държава, където всички нейни чада и техните потомци навсякъде по света, на всички езици наричат с гордост с едно и също име.

          Аз ще се върна някога. Моите корени и моите семена са в тази земя, но онези млади дръвчета, които вятърът на промяната издуха, се присадиха и дават плодове в други земи. Те няма да се върнат...