Характерът на комунистическата идеология се определя най-точно от думата илюзия. Илюзии за перфектно подредена държава, в която хората са елементи от държавната машина и работят за нея. Държавата е най-важна и всеки, който не работи за нея, бива изхвърлян от обществото. Друга илюзия е пълното равенство между хората, да няма бедни и богати, но това така и не бива постигнато. България преди 1989г. е под пълната власт на тоталитаризма. Тук се развива комунизмът, като разновидност на тоталитарния режим, но комунистическият модел на властване, като подтип на господарската власт, е нещо повече от вид управление. Комунистическата идеология до такава степен бива налагана на българското общество, че дори 17 години след свалянето на режима, тя все още стои в съзнанието на хората.
    Властта преди 1989г. принадлежи на управляващата партия, тя претендира да представлява интересите на цялото общество и на всички граждани. Свободата на индивида и най-вече гражданските права са ограничени в максимална степен като се заменят с обещания за бъдеща „свобода за всички”. Илюзии. Внушава се, че гражданите са значими не като инвидуални личности, а като част от цялостната система. По този начин комунистическата идеология се проявява като един вид култура от затворен тип, която определя поведението на много хора и е основния задържащ фактор за преминаването на българското общество от затворено авторитарно към гражданско съществуване.
   Преди промените от 1989г. България е под пълна политическа и икономическа изолация. Откъсната е както от западноевропейските държави, така и от държавите на Балканите. Господстващият модел власт забранява всякакви контакти на българските граждани с западноевропейци, като така се изгражда затворено държавно съществуване и пълно прекъсване на връзките с Европа и образците на европейската гражданска култура.
   Тъй като авторитаризмът дълги години внушава на гражданите, че те нямат право на свободен избор, най- вече относно политическите си възгледи, постепенно у тях се развива комплекс за малоценност. Те се чувстват незначителни, тъй като нищо не зависи от тях, като кое е правилно и кое е грешно отчитат единствено държавните органи. Правителството налага това, което смята за правилно и дори често това става с помощта на силови методи. При социалистическите условия държавата първоначално се опитва да задоволи тотално общностната нужда на индивида. Това става със средствата на идеокрацията, на тоталната комунистическа идеология, която в основата си е механизъм за привързване на човека към цялото на голяма общност. Блокира  се индивидуалността и се потушава нуждата у отделния човек за включване в разнообразни среди за живот в динамиката на различни поведения. Така гражданите от своя страна губят трайно индивидуализма си и стават подчинени на държавната машина без право на избор.
   Имайки предвид, че към всяко хубаво нещо се привиква бързо, установяваме, че и към не толкова хубавите неща хората привикват, макар за това да са нужни доста години пропаганди и внушения. Робът свиква да бъде роб на своя господар и се възприема единствено като такъв, без да проумява, че има своя индивидуалност. В този ред на мисли след 1989г., след отпадането на идеологията, обществото започва да страда от липсата й и да я замества с форми на национализъм. Липсата на официалния комунизъм далеч не елиминира идеологията, в която хората са вярвали години наред. И днес можем да открием по-възрастни граждани, които твърдят, че преди промените от 1989г., са живели много по-добре от сега. И това е така, не защото моделът на властване в тези години е бил по-добър от сега, а защото преходът от изолация към пълната свобода на избор е изключително труден. В условията на днешната либерална демокрация при развито гражданско общество индивидът е улеснен от обстоятелствата на живота за включване в обществената мрежа на разнообразни общности. Но дали той е подготвен за тази свобода? Всъщност това се случва и със самата държава. Преходът от 1989г. насам продължава, но справя ли се успешно България? Професор Богданов твърди, че още сме подвластни в някаква степен на шизоидните отношения на двете страни - силната държава, която управлявайки задушава, и откъснатото, изпълнено с недеверие частно съществуване, което се брани с тихите саботажи на отчуждението. Разковничето се крие в това да се разбере, че държавната власт не може да бъде ефективна без другостта на гражданското общество.
  Въпреки държавните кризи и като цяло огромните трудностите, пред които се изправя българската държава след 1989г., обществото прави опити за успешно излизане от господстващия модел власт. Все повече граждани осъзнават пълната свобода на избор, която стои пред тях и все повече са тези, които се възползват от нея. За да бъде напълно успешен преходът от тоталитарна към либерална демократична държава обаче е необходимо едно единствено нещо - ускоряване на процеса на започналото преодоляване на навика да се жевиее общежитийно под крилото на сигурна свръхидеология.