Пренебрежението към  азбучни истини провали българския шампион в драматичния плейоф  със „Стяуа”. Да се пренесем мислено във финалните минути на този наистина оспорван сблъсък. И да преценим даденостите от гледната точка на всеки, който е попрочел от теорията на футбола и е излизал на зеления терен.

От една страна е съвсем ясно, че румънците ще се хвърлят в последен, отчаян щурм. Нулевото реми не ги задоволява, тъй като на реванша ще липсва тяхната прекрасна публика, която превърна „Арена Национал”  в поредната балканска Маракана и беше техния тринадесети и четиринадесети играч. И защото у дома „Лудогорец” ще играе по съвсем различен начин.

От друга страна тежи предпоставката, че разградчани имат неприятния и често подлудяващ „обичай” да пускат голове във вратата си в последните минути и дори секунди на решителни двубои. Красноречиви примери са трагедията срещу „Динамо” Загреб, глупаво изпросената загуба срещу „Слован” Братислава и драмата на дербито с „Левски” през май миналата година. Въобще ситуацията е стандартна и сякаш копирана от някой футболен учебник

Също „стандартни” и „учебникарски”са и ефектите от една смяна. Най-напред тя губи почти минута игрово време. След това вкарва играч със свежи сили на мястото на повече или по-малко изморен състезател. Трето и може би най-важното е, че смяната накъсва игровия ритъм и дава възможност на защитаващия се тим да се успокои и ако трябва да се прегрупира преди последните мигове от мача.

Но Георги Дерменджиев не направи трета смяна! Едва ли оправданията, че всички на терена са играли толкова добре и че няма равностойни замени в тимовия лист ще прозвучат сериозно. Един Хамза например отдавна „копнееше” за пейката и на два пъти почти заслужи изгонване с рискови нарушения, след като вече имаше заработен жълт картон. Могат да бъдат дадени  поне десетина примера на много високо ниво, в които именити треньори откровено в последните минути сменят нападател за защитник или дефанзивен халф с ясната цел – запазване на благоприятния резултат.

Но новопроизведения наставник от Разград изненадващо надмина по „упоритост” и „гордост”  Жозе Моуриньо? Той не погледна към резервната скамейка дори след получения гол и явния шок на своя състав. Резултатът – още две остри ситуации в добавеното време.

Никой не отрича опита на Дерменджиев като футболист (помнят се славните години на „белия” отбор), нито безспорните му заслуги като помощник – треньор  в Ловеч и Разград. Но за да бъдеш начело на тим с амбиции се изискват различни качества. Едно е да даваш съвети какво да се направи, друго – да поемеш отговорност сам в сюблимна ситуация с бързо и вярно решение. В крайна сметка „камъкът тежи на мястото си”, специалистът на своята най-силна позиция. Издигне ли се над нея се превръща във фигурант. Или като казваше един голям руски поет: „Вместо втори художник – пръв бояджия е по-добре!”

Тук е моментът да си припомним друга „смяна” – тази на Стойчо Стоев. Която май беше доста прибързана и необоснована. Вярно е, че ”орлите” направиха традиционния труден старт в официалните срещи. Но че формата на отбора се подобряваше от мач на мач и че Стоев може да се надиграва тактически на европейско ниво също са доказани факти.

В крайна сметка, независимо от поредната нелепо изпросена загуба, всички желаем успех на „Лудогорец” в реванша! Отново „стандартна” позиция за истинските любители на великата игра е правилото как клубните пристрастия нямат значение щом играе български отбор. Пролича си, че нашият шампион като индивидуалности и колектив не отстъпва като качество на далеч по-именития съперник.
И като че ли всичко зависи от своеобразния треньорски „дуел”…