Открай време си мечтая "да излетя" от родното гнездо и да се връщам за по едната събота и неделя. Да се видя с нашите, да си наготвя за новата седмица, да обиколя града, защото така ми е липсвал... да се срещна с приятелите от "основното училище", да напълним кварталното кафене и да си споделим кой какво е преживял... Всеки има какво да разкаже, тъй като не всички сме в София. Но пък затова всички сме студенти! Не сме от онези разхайтени, които дори не успяват матурите да си вземат или приключват с образованието си след абитуриентския бал. Без желание за всякакво развитие по-нататък.
А нас ни приеха... и сега мисля, че ми предстоят най-хубавите години в живота - студентските. Досега все ми казваха: "Наслаждавай се на ученическите години, защото те са най-сладки", сега ми казват: "Предстоят ти най-хубавите години от живота - студентските". Не се намира обаче кой да ми каже: "Все още си млада, младостта е най-прекрасното от живота, затова й се наслаждавай докрай". Колко благо само звучат думи като "живот", "наслаждаване", "най-хубаво". Дали наистина ще бъде така?
Е, засега въобще не се оплаквам. Доста си е вълнуващо - моментът, в който разбираш, че са те приели. Макар и не точно това, което съм искала, но пък, щом другото не стана, значи така е било писано. Както се казва - това си ми е бил късметът. Без мисли за провал. В живота си човек постига това, което му е по силите. Пак бях доволна и щастлива. И след похвалата - "Да! Браво! Ти успя!" следва личното ми удовлетворение, че най-накрая "излитам".
***
За записването в университета се изискват куп документи - доходи, медицински, снимки, декларации... Трябва да отделиш поне един ден, за да си набавиш всичко, а понякога даже и повече. Да ги пита човек - за какво са им толкова много неща! Но на нас не ни пречи - ние сме развълнувани като всеки един новоприет студент - с очакване на неочакваното и с копнеж в сърцата, че животът тепърва предстои.
Неусетно идва денят на заветното записване. Пътят до София вече не го усещаме - покрай изпитите и всичко останало разходките до столицата са се превърнали в навик. И ето го - пред нас се извисява Той - Университетът, в който ще запазим хиляди спомени през следващите пет години. Всъщност, искрено се надяваме впоследствие на невзет изпит, да не се окажат повече. Че ще вземе да ни харесва...
Първо минаваме през банката отсреща. Оставяме една немалка сума за семестър, студентска карта и превод и за подарък получаваме червен химикал с реклама на банката. Мисля да си го запазя за спомен. Това е най-скъпият химикал в живота ми! След като получаваме нужните документи за платена сума, си мисля, че вече няма връщане назад. Тук ще се учи!
Пресичаме павираната улица по най-бързия начин, защото един трамвай се е засилил, без изглед да намали за пешеходците. С всяко едно стъпало към входа сърцето ми бие все по-силно. Мисълта, че почти официално сме студенти, е много странна, но и същевременно вълнуваща до краен предел.
Купуваме нужните документи. Всички места за сядане са заети, затова пишем приклекнали до една ниска масичка пред кабинета за записване. Отваряме големия плик и отвътре изпадат куп листи - два именника, две уверения, разни декларации, които така и не разбрахме за какво подпълваме... както и студентските ни книжки. Защо повечето неща бяха по две? Не знаехме. Писахме толкова пъти едно и също на толкова много места, че накрая научихме наизуст дори номерата на личните си карти. Записващата проверява всички бумаги и установява, че сме се справили безпогрешно. Нас, така или иначе, си ни бива в попълването на документация. В последните месеци преди бала сме изписали куп дела и дипломи на цял един клас!
Записващата прибира всичко при себе си, съобщава кога е началото на учебната година, заявява и че веднага след откриването са първите ни лекции. Няма да ни оставят дори да поотдъхнем след вълнението на първокурсник. Заек.
След два часа излизаме щастливи. Вече официално можем да се наричаме със заветното "колежке". Звучи интригуващо и в същото време толкова нереално. Не можем да повярваме, че и "нашето време е дошло". Но какво пък - нали всеки ни казва, че хубавото тепърва ще дойде?
Е, и трите си знаем, че няма да ни бъде много лесно, но човек не може цял живот да очаква някой друг да го издържа и да се грижи за него. Всяка от нас иска да поеме "юздите на живота" в свои ръце и да види с какво Той ще се погрижи за нея. Хубаво или лошо...това е нещо, което трябва да се изживее, за да се разбере по-добре. Така може би ще станем по-силни за онези по-истински и значими неща, които ни предстоят.
***
Оттук нататък вълненията идват едно след друго. Очаквани и неочаквани... Списъкът с нужните неща за стаята в общежитието вече е осъществен почти на сто процента. Вълнуващо е. Преравяш шкафа си, за да отделиш всички нужни неща за следването - старите учебници, тетрадки, записки, чертежи, проекти... и всякакви други неща, които си харесаш. В своя дори намерих малка книжка със заглавие "Моята първа готварска книга". И предвидливо я поставих в торбата при всички останали. Вътре имаше рецепти, за които не бяха нужни много средства и време. Определено щеше да бъде много полезна, когато дойдеха моментите, в които да се чудим какво да ядем. Както един приятел винаги се шегува - в началото на месеца ще пием кафенца-мафенца, колички, ала-бала (екстри) долу в "На края на Вселената", а на края на месеца ще си стоим по стаите и ще си броим жълтите стотинки. Представям си как се надпреварваме кой има повече монети от по една стотинка от другите...
В списъка ни обаче не се включват само учебници и готварски книги. Една от бъдещите ми съквартирантки вече е приготвила малък кашон с комплект чинии, бъркалки и всякакви нужни и ненужни неща. Леля ми ми уши по два комплекта чаршафи. Баба ми вече е извадила пердета, дядо ми гласи огромен хладилник, който дори нямам идея къде ще поберем. Намерихме си кафе-машина, малка печка с фурна и котлон, сешоар, дори сушилник за чинии! Питам се - кой ще бъде като нас?
И въпреки всичко е вълнуващо. Чакаме третото момиче от стаята да се върне от димитровградския пазар, който навярно е изкупила. Нали сега ще сме студентки, та всяка трябва да се позареди с нови дрешки, обувчици, пособия. Изведнъж цялото внимание на повечето роднини, с които живееш, пада върху теб. Всеки започва да те мисли как ще се справиш, от какво ще имаш нужда. Разбирам ги, че са загрижени нашите - и второто им дете си отива и се впуска в бурните води на живота, за да се учи от грешките си и да се опита да бъде щастливо...
Но в живота е така! Винаги идва моментът, в който родителят трябва да пусне детенцето да "отлети" от семейното гнездо. Сега е нашият ред. Всеки ден си мислим - какво ли ни очаква там? Нови хора, нови запознанства, нови любови, големи купони и тежки сутрини... лекции, изпити, здраво учене, разправии с изперкали и не чак толкова преподаватели... общо взето мисля, че ни очакват едни години, които е естествено и нужно човек да изживее. Затова...
София... бъди готова! Ние идваме!
23.08.09
© Нина Найденова Todos los derechos reservados