Явно остарявам. Не събрах сили и желание да отида до София, макар преди почти година да бях един от първите в страната, узнали за насрочения концерт. И тогава бях напълно убеден, че ще съм там, освен ако по някаква случайност смъртта не вземеше да ме застигне преди появата на Уотърс в столицата. Но дори в този случай, мислех си аз, пак щях да ида. Щях да наредя да закарат ковчега ми на националния стадион, щях да си пробия дупчица и да гледам от нея.

Жив и здрав съм и до днес, но при все това не отидох. Не мога да обясня защо. Дали пък средната възраст не чука вече и на моята врата? Официалната извинителна версия на съзнанието ми гласи, че твърде добре знам какво ще видя и как ще бъде представено, което ме лишава от удоволствието да бъда изненадан. Наистина трудно може да бъде сепнат един ревностен фен на Пинк Флойд, който слуша групата от дете и притежава всичките им албуми във фонотеката си, ведно със соловите проекти на Уотърс, Гилмор и покойния Барет. В крайна сметка, оправдавах се пред себе си аз, Роджър прави само вариации по филма, всичките му клавиристи отстъпват по майсторство и въображение на великия мъртъв Рик Райт, няма я отличителната Гилморова китара, а и самият зъл гений вече губи от вокалния си диапазон. Гледал съм по интернет почти всички негови представяния на "Стената" и продължавам да смятам, че нищо не може да се сравни с епоса от 1990-а при Бранденбургската врата. След това не е прибавяно почти нищо ново, изключая някои фрагментарни промени. И това слънце клони към залез, помислих си. И реших да оставя на по-ентусиазираните и музикално необременени да му помогнат във вечната мисия на неговия живот:

TURN DOWN THE WALL!

Днес пак от виртуалния свят научих за снощното нововъведение. Както разбирам, появила се е още една тухла в стената. Новелата на Роджър се състояла в изписването на български език на една силно осъждаща и почти заклинателна думичка. Думичка, добила напоследък изключителна популярност и употреба из софийските улици и площади. Още като го прочетох веднага се досетих в коя точно част от целия концерт е станало това. Сигурен бях и за конкретната песен, и за момента от текстуалната ù част. 

Майко, да се доверя ли на правителството?

Аз не смятам, че светът и общественият му порядък днес заслужават доверието ми. Същото с още по-силно основание за така наречените "длъжностни лица", както и за правителството като висша институция на изпълнителната власт. Но не просто за това правителство, а за правителството по принцип.  

И сега червеите просто ще плъзнат. Бъдете в очакване. Проявата и артистът в кадър са от такова естество, че те, червейчетата, просто не могат да си позволят да останат комфортно глухонеми. Една част от тези червеи ще осъдят остро проявата. Ще окачествят акта като политическа провокация и едва ли не като опит за намеса в държавния суверенитет. Няма да ме учуди дори ако се извисят гласове на радикалния абсурд, твърдящи че на музиканта е било платено за да постъпи така. В днешната обстановка на битуваща бездуховност и властващи ненормални мозъци и това е възможно.

Друга част от червеите ще затръбят оди и възхвали за изписаното послание. Ще кажат, че един от най-великите живи артисти стои зад тях и ги подкрепя в непосредствената им борба с настоящия кабинет. Отказвайки да проумеят и видят действителната широта на посланието. Което не е призив за слизане от власт на конкретна личност или групировка, а оценка на самата власт в съвремието. Навсякъде по света, но просто компресирана и съотнесена към нашата тук-и-сега обстановка.   

И едните, и другите са еднакво трогателни и патетични в заблудите си. И не защото не са слушали стотици пъти албума и не са гледали десетки пъти филма с Боб Гелдоф, а защото са червеи. Допуснали са "червеите да отхапват от мозъците им" ден подир ден и с това сами са станали умствени червеи.    

Какво трябва да правим ние сега?

(За да запълним празните пространства... на познанието)

Да не спираме да мислим. Човекът ще престане да бъде човек и ще се превърне на червей от момента, в който спре да мисли. А властимащите червеи се стремят точно към това. Те са страховитите чукове, които ще видите маршируващи в края на представения по-долу клип. Ние пък сме обикновените хора, които трябва да извикаме онова ужасяващо STO-O-O-O-O-P, подобно на героя на Гелдоф, параноичния Пинк. Колкото и да ни е страх и колкото да ни боли. В противен случай рискуваме просто да се превърнем в плъзващи и плъзгащи се "по тънкия лед" червеи, а маршът на чуковете никога да не спре.

Дарвиновата теория излага, че сме еволюирали червеи. Отрича всякакъв задгробен живот и поддържа, че след смъртта си човек отново ще стане червей в резултат от послесмъртните процеси. Интересна цикличност.

Ако си пуснете оригиналния студиен албум "Стената" на Пинк Флойд, композиран главно от Роджър Уотърс, ще установите следното. Рокоперата завършва по абсолютно същия начин, по който е започнала. Съвършено еднакъв инструментален мотив и в самото начало, и в самия край. Интересна цикличност.

Дали е случайно съвпадение на едното с другото? Не знам. Знам само, че истината е някъде там... по средата на пътя. Там, където сме човеци и където трябва да останем човеци. Макар и в тревожно очакване червеите да плъзнат.        

PINK FLOYD - Waiting for the worms