Искаме суверенитет, достоен живот, искаме силна държава и един народ, чиято воля тежи, чийто глас се слуша в света. Това е участта на силните на тези, които сами определят съдбата си. А какво получаваме: мизерстващи и борещи се за оцеляване хора. Народ, изправен пред пропастта на анархията и бедността. Унизен и забравен народ, подхвърлен от бурите на световната политика. Ние не само сме бедни, ние сме лишени и от достойнство. Бедния не може да бъде свободен. Слабите нямат достойнство. А на нас ни липсва воля за такова, нямаме воля за величие присъща на големите нации. Ние не само сме бедни и слаби, ние сме се примирили със съдбата си.
Вече сме в границите на Европейския съюз. Целта, която ни движеше през преходното десетилетие, най-накрая е осъществена. Случиха се много неща и много малко от тях бяха с положителен знак. Промяната така или иначе е необратима. Бъдещето е пред нас. Две основни визии се конкурират за правото да направляват обществото за напред: едната бихме могли да я наречем либерална или глобалистична, а другата национална. Тези две визии се изразяват не само в идейните настройки в обществото, но и в политическите сили. Затова след голямото влияние, което заемаше дълго време либералната визия в лицето на десните т.нар. демократични сили, в последно време голям възход преживява националистическата визия. Нароиха се умерени и крайни националистически партии от типа на ВМРО, Атака, движението на Боян Расате и др. Десните политически сили дадаха заден ход. Всъщност дясното в България никога не е светило със собствена светлина, опозицията създадена в началото от самите комунисти като необходимо зло, за да се манипулира обществото, след това получи финансов тласък от Запад и пое своя политически път. Идеологическата основа на Съюза на демократичните сили манифестирана от така наречените български дисиденти, един мит взаймстван от централноевропейските държави в съветският блок като Полша Чехия и Унгария, се оказа куха. Думите за свобода и братство просто прикриха реалните движещи сили на капитализма, които навлязоха в нашия живот. Геополитически десните бяха ориентирани на Запад, така както левите, бивши комунисти гледаха към Съветският съюз. На тази геополитическа преориентация на България от Изток на Запад стана жертва и покойният Андрей Луканов, архитектът на прехода в България и също така признаван от много хора за «сивия кардинал» на криминалната икономика в страната, левите скоро осъзнаха, че тяхната външнополитическа ориентация е погрешна и бързо се преориентираха. Така реалните разлики между двете конкуриращи се партии бяха заличени. Комунистите поставиха основите на новата дребнособственическа икономика в страната, чиято главна характеристика и символ станаха мутрите и олигарсите. Скоро калпавият двупартиен модел бе взривен от връщането на «царя», което си беше една малка политическа революция. Неговото връщане позволи на политическата сцена да излязат нови играчи. Най-яркият от която се оказа един бивш пожарникар, бивш главен полицай, настоящ кмет на столицата и може би бъдещ премиер. Той създаде една бутафорна партия, която въпреки всичко мигновено се превърна в главна политическа сила в страната, което още веднъж доказа, че в България политиката се определя от личностите, а не от идеите. А неговата партия в този смисъл е изцяло лишена от оригинални идеи и просто ги наследява от старите демократи и тяхната фикс-идея да «влезем в Европа». Ако можем да определим с други думи двете десни течения, то старите десни днес, представени от Костов, са плебеите, а новите десни са патрициите на демокрацията. Което не пречи да проследим произхода на тези нови десни до така наречените сенчести «мутрогенни» структури на българската икономика. И така да си го кажем направо ГЕРБ са бившите «мутри» и «ченгета», еволюирали в политици. В този смисъл какво може да очакваме от Бойко Борисов, ако той бъде следващият премиер на държавата. Борисов е представител на онези сили, които спечелиха от промяната, те не са заинтересовани от промяна, а от укрепване на собствените си позиции. В такава светлина не можем да очакваме от него големи промени, той повече ще бъде заинтересован от ускоряване на процесите, които протичаха до сега. Разбира се, силите, които Борисов представлява, са заинтересовани от относителния упадък на старите политически фактори вътре в страната и ще способстват за това, докато не се стигне до компромис. Борисов е разумна политическа личност, той не търси конфронтация, а компромис. От неговото овластяване ще изгубят най-много старите десни партии и най-вече Иван Костов, който бавно отива в забрава. Силите, с които може да се коалира са НДСВ, разбира се, а и БСП защо не, що се отнася до турците, Борисов може да си затвори очите ако е наложително. Турската партия в България ДПС с нейният несменяем лидер представлява въпрос, с който трябва да се запознаем отделно. Затова тук само няколко думи за това. На какво се дължи влиянието на ДПС в страната, найстина ли то е вредно за политиката ни и какви са пътищата за неговата неутрализация? За влиянието на турсия фактов в нашата страна има няколко причини който могат да се квалифицират, като вътрешнополитически, външнополитически и исторически. Историческите причини са заложени дълбоко в съдбата на нашият народ и неговата вековна връзка с Османската империя, конкретно от по-скорошна гледна точка те се отнасят до политиката, която води БКП спрямо турския фактор, известна като «Възродителен процес» , която може да се окачестви като неуспешна и взривоопасна. Външнополитическите фактори са опасенията за регионална сигурност на политическите фактори в държавата и леснонарушимото етническо равновесии на Балканите, което беше основния конфликт, пораждащ фактор от последните десетилетия. Турците в България много ловко си играят с тази карта, за да печелят власт. Вътрешнополитическите причини са нестабилността на политическата система в България и търсенето на уравновесяващ фактор, опорна точка на властта, каквато се явява ДПС. Всички тези фактори взети заедно показват, че влиянието на ДПС в България се дължи на слабостта от обективен и субективен характер, която проявяват основните политически играчи в страната. Влиянието на ДПС, която безпорно е проводник на чуждополитическо влияние в страната е показател за поличическата слабост на властовите елити в страната. Друг въпрос е как влиянието на ДПС се отразява на цялостния живот на нацията. Едно е ясно обаче, влиянието на тази партия трябва да се ограничи и който успее да го направи, ще кандидатства за приза основен играч в българската политика. Как би могло това да се случи не е мястото да анализираме тук, но според гледището на автора на този материал ограничаването на политическото влияние на ДПС в страната е пряко свързано с темата на тази статия. Интересно явление от гледна точка на идеите, заложени в него и от гледна точка на проблема ДПС е появата на политическа партия Атака, в нея могат да се открият освен явните националистически виждания с фашизоиден отенък и елементите на антиглобалистки и православно фундаменталистки идеи. Именно тези елементи в реториката на атакистите правят тази партия интересен субект в българската политика, която има определен потенциал, макар да е ясно, че обслужва интересите на олигархическите политически кръгове, които и позволиха да съществува. Докато остане казионно обслужваща партия, Атака ще бъде лаещо куче без зъби, но ако си позволи независимост и скъса с господарите си, това би могло да я направи опасна сила, предвид маниакалните страни от личността на техният лидер. И така видно е колко бедна откъм идеи е българската политика.
Съществуват обаче идеи в нашия обществен и политически живот, за които се споменава само мимоходом, те за дълго време са били табу за исторически и обществени дискусии, поради тяхната сложност и противоречива съдба. Те присъстват инкогнито, въпреки че имат зад себе си дълга историческа традиция. Такава идея на балканите е федеративната. Тази идея е вълнувала умовете на мнозина дейци от различни националности в Югоизточна Европа от възрожденската епоха до най-ново време и въпреки че пренебрегвана и премълчавана, тя не е изгубила своята жизненост и актуалност. Вземана предвид като решение на различни наболели проблеми на Балканите и в Югоизточния край на Европа, федеративната идея никога не е реализирала потенциала си докрай
Днес, когато настоящето не ни предлага нищо достойно за възхита и подражание, българинът отново се обръща към великите примери от Българското възраждане, за да намери там основание да продължи напред. Нашето възраждане се явява непресъхващ извор на примери, които задължават и идеи, които вдъхновяват. Такава идея е идеята за федерация на балканските народи. Кое налага в настоящето новото обръщане към тази стара идея. Има няколко аргумента, които подсказват актуалността на засяганата от нас тема. Първо, това е задълбочаващия се процес на евроинтеграция, тенденция, съществувала още от времето на Възраждането. Този искрен и трогателен стремеж на българите да преодолеят своето изоставане от западните народи е съчетан с вечния стремеж на човека към свобода сила и просперитет, от друга страна днес отново сме свидетели на надигането на сянката на едно бедствие, тровещо живота на народите от балканския регион, това е призракът на балканнизацията, термин, роден като отражение на балканските политически нрави и неумението на нашите народи да поддържат в хармония съвместното си съществуване в името на общото благо. Изброените, пряко касаещи съвременника проблеми и тенденции намират своята трактовка и решение чрез идеята за федерация на народите в Югоизточна Европа. Тук ще се възползваме от изявлението на гръцкия министър на външните работи Йоргос Папандреу пред немския вестник Зюддойче цайтунг, дадено през 2003 г: “В Гърция се обновява дебата за федерация на балканските държави, а Евросъюзът ни дава възможност да употребим тази визия от миналото за бъдещата стабилност на региона” можем да заключим, че необходимо в днешния неспокоен век да се опрем на съзидателното от своите обществени традиции, за да изградим сградата на общото ни бъдеще.” Това изказване на гръцкия министър на външните работи предизвика огромен смут сред дипломатическите и политически среди в съседните балкански държави, най-вече ново създадените Македония и Хърватия, които се чувстват най-уязвими. Според изявлението, Атина не отхвърля възможността за създаването на федерация на балканските народи. Твърди се обаче, че европейските дипломати отхвърлят дори и споменаването на подобна идея. Хърватското правителство изпрати официално допитване до Йоргос Папандреу по повод неговото изказване. Македония също изпрати официален протест. Основният извод, който трябва да се направи обаче, е един. Тази идея отново изплува от забравата.
© Авитохол Todos los derechos reservados