Това е, май е! А щом е май, то значи е време за балове, много шум от клаксони следобедите, безброй цветни балони и коя от коя по-красиви рокли. Но и време на една раздяла с приятел, с прозореца до твоя чин и приятеля на него до теб.
Миналата година попитах един абитуриент: “Как се чувстваш, сега след бала, след края на учебната година, който толкова дълго си чакал?”. Tой ме погледна леко объркан и каза: “Сега ми се иска да съм осми клас...” – после се загледа някъде пред него, а в очите му се прочетоха хиляди спомени.
Топла утрин, майското слънце гали зелените дървета и се смее весело над забързаните зрелостници, които все по-загрижени влизат и излизат от магазините. Всеки с различния си проблем - кои да са обувките, коя да е роклята, костюма, а прическата? О, не, ами грима?! Как, няма време? Това е, това е денят - на бала, денят, в който те ще си кажат “сбогом, приятели” и ще се запитат “къде останаха чудните вечери?”! Скоро колата ще спре пред блока в крайния квартал и те за последно ще се огледат в огледалото. Ще се целунат с всичките баби и дядовци, ще приемат равнодушно по още някой съвет и забързани ще се отправят към лъснатата, окичена с балони кола. Ще се подразнят още малко на старите суеверия за канчето с вода, което ще се излее пред тях, и после ще си направят по още една снимка с малките братовчеди и разбира се, с мама и татко. Те всички знаят къде отиват, знаят, че целият им сплотен клас ще се събере в стария двор. За общата снимка. И бързат, качват се в колата и с усмивка до уши махват за последно на тези, които “няма да им досаждат до последно”. По пътя всичко е спокойно, разговорите са за общи неща, и това ги дразни - нима този ден е като другите? Затова предпочитат да мълчат, да си мислят, малко да си спомнят. Изведнъж става адски шумно. Разбира се, още абитуриенти! Такива, които са наполовина излезли през прозореца на колата, такива, вече малко подпийнали, но все такива, които шумно броят до 12, после се захилват и се поздравяват взаимно. И наште хора, и те да не са по-назад се включват в шумотевицата и данданията на десетки гласове. Неусетно сред крясъци и смях шофьорът паркира пред училището. Тяхното училище. Някаква моментна носталгия ги обхваща, но бързо бива заличена от огромната радост при вида на техния клас - както винаги толкова весел и греещ в усмивка. Те бързо отиват при тях и комплиментите започват да се сипят като дъжд: “ама колко ти е хубава роклята, ау, как ти е направена косата” или пък “е, братле, добре си се барнал с тоя костюм”. Дребната им припряна учителка пристига, развълнувана като самите тях и бързо ги строява за последен път. Така де, за последната групова снимка. Щрак, светкавица! И този момент си е техният. Мама и татко все още досаждат и им натякват да не се напият много, за да запомнят поне в кой ресторант са били. После след поредните прегръдки и целувки всички се качват отново по колите, отпътувайки за дългоочакваната вечер.
Колата спира пред скъп ресторант (някои някога си бяха мечтали за Плаза, но и това е добре) и тълпата се струпва отпред, както винаги неорганизирана, смееща се на нечии неспирни шеги. В крайна сметка дребничката жена, която винаги се е грижела за тях, ги обуздава и те с неохота влизат в ресторанта. Всеки заема своето място и за миг настъпва мълчание. Класната им се изправя и с чаша в ръка им пожелава успех занапред. Всички се усмихват вяло и се взират в отражението си в шампанското. После зазвучава музика и всеки става да изявява певческия или танцувалния си потенциал. Няма време за губене! Кой с дама, коя с кавалер, някои и с двете - веселието е общо, а наздравиците дори за цвета на роклята ù. След лудата чалга и малко хаос е ред на старите песни за приятелството, за раздялата, за срещата след десет години. Още снимки, малко видео и добри пожелания. И сълзи. Ама малко. Защото не е толкова тъжно… нали? И тогава някой се изправи и поде така: “Еми… ъъ… минаха колко… 5 години? Леле, доста са… Е, ние пак ще се виждаме, когато ти се върнеш от чужбина и когато аз намеря време между лекциите. Аз обаче още си спомням за онова масово бягство и за заговорите срещу учителите, за веселите мигове, и за тъжните. Още си пазя приятелствата и снимките от осми клас, от купоните в девети и от междучасията в десети, и спомените за дните, в които ни беше трудно, но пак се подкрепяхме. Защото бяхме… т.е. сме един клас. И утре, сигурен съм, че някой ще се върне в двора...”
Една голяма наздравица и сълзи, ама малко, защото те още са един клас.