Тя заспива и слуша от върха на живота

нещо тайно за мене, нещо свое отвъд.

И светът се подрежда и мъдро, и кротко:

ето ти корени, 

ето ти кости, 

ето ти плът.

Тя обича през пръсти, тя понякога плаче, 

пълноводни реки покрай нея текат.

Носи в шепа надежда, както носи се вятър -

ето ти зрение, 

ето ти памет, 

ето ти път.

Най-самотният ангел стана твоят хранител.

Светла моя душа, как ли стигна дотук?

Бедна моя невесто, побеляла от чакане,

ето ти залези, 

ето ти бури, 

ето ти дух.

Утолена е всяка невидима жажда,

всяка болка укротена е с ласка и вик.

Бисер нежно отвътре свойта мида изяжда -

ето ти удари, 

ето ти спомен, 

ето ти лик.

Но човек за човека е храм и ограда,

буря в чашата с мляко, огнище във сняг.

Само себе си чака, който чака на прага.

Ето ти истина, 

ето ти вино, 

ето ти хляб.

И докрай пренаселен е самотният остров

с приказливите зидове. Шумен подслон.

Някой предано вика към тебе от моста:

ето ти камъни, 

ето ти къща, 

ето ти дом.

И така ти е чисто, и така ти е просто…

Всяко ново начало пониква от пръст.

Ти понечи да тръгнеш и каза ти Господ:

ето ти раждане, 

ето ти чаша, 

ето ти кръст.