А този грохот ме омайва,
заглъхва всичко друго
и само той сега остава.
Където съм и аз и той е там.
А тази обич ще ме задуши -
владее всичко мое.
Любов прокълната не се дели
и само аз ще я погълна.
И тътенът,копнежът вечен
единствено на мене е обречен.
И силата на неговата песен
за мене ще остане само.
Магията му ще те заплени,
ще те погълне бавно в своите вълни
и ти ще ми се молиш и ще плачеш
знай, да те погълна аз до край.
И без да се усетиш ще те залича.
Ти вече си невидим.
Без теб ще продължа.
И после аз ще съм добре-
без теб,без никой,без сърце.
Кому е нужен този тътен
почти хладен,сив,тъй мътен?
Едва ли някой друг умее
с толкоз болка да живее.
Ела да чуеш този грохот страшен!
Ела във огъня!Бъди безсрашен!
Тъй както в бурята,в морето
живее в мъката сърцето.
Едно е малко да те заболи,
а друго е живот от болка.
Едното лесно се търпи,
при другото и сам незнаеш колко...
Глупаците умеят да се радват.
Глупаците живеят без въпроси.
А жалките не могат без да знаят
къде отиват и какво са.
Къде ли чувам ветровете,
къде ли веят снеговете?...
Къде ли мен ще ме завлачат?
Къде ли мен ще ме затлачат?
Дали и Слънцето се смее
когато уж за всички грее?