* * *

Висока, страшна черна порта,
заключила зад себе си покой.
Пазач на мен и на живота ми,
и на изстрадали души безброй.

Алеята е призрачна и чужда,
но същевременно зове да я последваш.
А неуверените крачки те измарят
и няма сили и да се огледаш.

При все това, наблизо някъде съзираш
познато име, някога обичано,
и болка скрива погледа премрежен,
но виждаш ясно кръста, върху който е изписано.

Разтърсват се гърдите от ридание,
сподавено преди години още.
Докосваш паметника с пръсти ледени.
Реален е. Ала не топли нощем.

Какво ще кажеш днес е без значение,
защото мен завинаги ме няма.
Не искам аз неблагодарните ти сълзи,
нито пък закъснели разкаяния.

Не искам да си спомняш, да скърбиш.
Изтрий за мене всяка мисъл.
Не искам вече да съм част от теб.
Защото просто няма смисъл.