По стъклото се стичат сълзите на времето.
Тънки струйки, чертаещи път през деня.
Бавно слиза нощта, стъпила в стремето
и подгонила слънцето с бледа луна.
По небето се виждат следите му огнени.
Ярки дири, разцепващи облаци бели.
Като белег на рана, зараснала с времето.
Като миг тишина, като мека постеля.
По лицето ми има от всичко деруги.
Груби бръчки, напомнящи зло и добро.
От смеха са едните, други – от лудост.
Мои са и ще ги нося до гроб.