* * *

Грозна, неразлистена топола

до цъфнал кестен стърчи.

Сива е, изсъхнала и гола...

Пролетта по нея не личи...

Кестенът е кичест хубавец.

Зелено-бял  и  ароматен,  

короната му милва лекият ветрец,

любовно е от слънцето огряван.

Така прекрасен и щастлив,

той  -  от всички обожаван -

тополата не е поглеждал и за миг,

за него тя не заслужава.

Тополата, измръзнала от зимен студ,

тъй дълго чакала е пролетта,

но пролетта дошла е пак при друг,

при  нея идва само старостта.

И птиците не я харесват,

около кестена те пърхат със крилца,

тополата стърчи, естествено

отритната и в самота.

И затова, когато страшна буря

надвисна над смълчаната гора,

тополата не се почуди,

въздъхна тежко  и умря.

Сега гората е красива,

кестенът остана там.

Тополата не ще го скрива.

Великолепен, силен, сам!