17 jul 2012, 23:19

.... 

  Poesía
770 0 1
Стоя сама в мрачната стая,
пълна със спомени и мечти.
Разбитите детски мечти,
навяващи само тъга,
за отминалото „утре“, за изгубения шанс.
Сега стоя в тихата стая,
чувам как последните песъчинки
на живота се отронват тихо на стария под.
Подът на детския смях, който роди мечтите,
а сега ги отнема безмълвно, необратимо.
Кой ще ми върне сълзите,
кой ще ми даде, отново, надежда за живот?

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Юлия Лазарова Todos los derechos reservados

Propuestas
: ??:??