Стоя сама в мрачната стая,
пълна със спомени и мечти.
Разбитите детски мечти,
навяващи само тъга,
за отминалото „утре“, за изгубения шанс.
Сега стоя в тихата стая,
чувам как последните песъчинки
на живота се отронват тихо на стария под.
Подът на детския смях, който роди мечтите,
а сега ги отнема безмълвно, необратимо.
Кой ще ми върне сълзите,
кой ще ми даде, отново, надежда за живот?