Стоя сама в мрачната стая,
пълна със спомени и мечти.
Разбитите детски мечти,
навяващи само тъга,
за отминалото „утре“, за изгубения шанс.
Сега стоя в тихата стая,
чувам как последните песъчинки
на живота се отронват тихо на стария под.
Подът на детския смях, който роди мечтите,
а сега ги отнема безмълвно, необратимо.
Кой ще ми върне сълзите,
кой ще ми даде, отново, надежда за живот?
© Юлия Лазарова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
